Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Никога!

— Защо си толкова сигурна?

— Обичам друг.

Отговорът й очевидно го изненада.

— Обичаш друг? — извика той. — Но нямаш ли капка съзнание за нравствения си дълг?

— Моля ви, не говорете за това!

— Все пак любовта ти към другия може би е само мимолетно чувство, което скоро ще преодолееш…

— Не… не!

— Да, да! А защо не?

— Не мога да ви кажа.

— Но ти си длъжна да ми кажеш!

— Е, добре… аз се омъжих за него.

— Ах! — възкликна той, спря и втренчи поглед в нея.

— Не исках да ви кажа… нямах намерение! — продължи тя. — Тук не знаят това, може би само се досещат.

— Затова, моля, не ме разпитвайте повече. Трябва да помните, че сега сме чужди един на друг.

— Чужди — ние? Чужди!

За миг, както в миналото, по лицето му се изписа ирония, но той незабавно я прогони.

— Оня там ли е съпругът ти? — механично запита той, като посочи към работника при машината.

— Той ли? — гордо отвърна тя. — Как можете да си помислите такова нещо?

— А кой тогава?

— Не ми задавайте въпроси, на които не желая да отговарям — замоли го тя и го стрелна с очи, засенени от дълги ресници.

Д’Ърбървил беше смутен.

— Но аз питам само заради теб — разпалено каза той. — Дявол да го вземе!… Господ да ми прости тези думи!… Кълна се, че дойдох тук само заради твое добро, Тес… Не ме гледай така… не мога да понасям погледа ти. Никога не е имало на този свят такива очи, нито преди, нито след Рождество Христово. Не… не трябва, не смея да губя самообладание. Признавам, че твоят вид отново разпали любовта ми към теб, любов, която смятах, че отдавна е угаснала. Но се надявах, че бракът ще пречисти и двама ни от грехове. Неверующият мъж се пречиства чрез жената, неверующата жена — чрез мъжа, така си казвах. Но планът ми се провали и аз трябва да се примиря с разочарованието.

Той мрачно сведе поглед към земята.

— Омъжена! Омъжена!… Щом е така — продължи той спокойно, като бавно скъса разрешителното на две и го прибра в джоба си, — щом не можеш да се омъжиш за мен, бих искал да направя нещо за теб и за съпруга ти, който и да е той. Изкушавам се да те питам много неща, но щом не желаеш, няма да ти задавам никакви въпроси. Все пак, ако зная кой е съпругът ти, по-лесно бих могъл да помогна и на двама ви. В тая ферма ли работи?

— Не — прошепна тя, — той е далеч оттук.

— Далеч оттук? Далеч от теб? Що за съпруг е това?

— О, не говорете лошо за него! Това стана заради вас. Той научи…

— А, такава ли била работата!… Това е наистина печално, Тес.

— Да.

— И все пак да живее далеч от теб… да те кара така да работиш!

— Той не ме кара да работя! — извика тя пламенно в защита на отсъствуващия. — Той не знае нищо. Аз реших така.

— Поне пише ли ти?

— Аз… аз не мога да ви кажа. Има работи, които засягат само нас двамата.

— С други думи, не ти пише. Ти си изоставена жена, моя красива Тес!

Той импулсивно я хвана за ръката, но тя не беше свалила дебелата ръкавица и той сграбчи само грубите кожени пръсти, през които не проникваше пулсиращият живот.

— Не трябва!… Не трябва! — уплашено извика тя и измъкна ръката си от ръкавицата, която остана в ръцете му. — О, вървете си… заради мен и съпруга ми… вървете си в името на вашата собствена вяра.

— Добре, добре, ще си ида — рязко каза той и като пъхна ръкавицата в ръцете й, понечи да си тръгне. После отново се обърна и добави: — Тес, бог ми е свидетел, че нямах лоши намерения, когато те хванах за ръката!

Увлечени в разговора, те не чуха тихия шум на копита през нивата. Конят спря близо до тях и се разнесе глас:

— По дяволите, защо си зарязала работата посред бял ден?

Фермерът Гроби бе забелязал отдалеч двете фигури и обзет от любопитство, бе препуснал през нивата да види какво търсят тези хора там.

— Да не сте посмели да й говорите така! — извика д’Ърбървил и над лицето му се спусна тъмен облак, който нямаше нищо общо с християнското му смирение.

— Така ли, мистър! А каква работа има тя с един методистки пастор?

— Кой е този човек? — запита д’Ърбървил, обръщайки се към Тес.

Тя се приближи към него.

— Идете си, моля ви! — каза тя.

— Какво! Да те оставя с този негодяй. По лицето му личи какъв е грубиян.

— Нищо няма да ми направи. Той не е влюбен в мен. Мога да напусна на Благовещение.

— Изглежда, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня. Е… добре, довиждане!

Когато нейният защитник, от когото тя се страхуваше повече, отколкото от нападателя, с нежелание се отдалечи, фермерът продължи да я ругае, но Тес посрещна всичко с голямо хладнокръвие, защото не се страхуваше от него като от мъж . В сравнение с предишните изпитания да има за господар този жестокосърдечен човек, който, ако смееше, би я малтретирал, за нея бе едва ли не облекчение. Тя мълчаливо се отправи към горната част на нивата, гдето работеше, така погълната от мисли за току-що състоялата се среща, че не усещаше как муцуната на коня на Гроби едва не допираше гърба й.