Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Щом си подписала да работиш при мен до Благовещение, ще се погрижа да изпълниш точно договора — изръмжа той. — Дяволски жени — днес едно, утре друго. Ама вече няма да търпя!

Тя добре знаеше, че той не измъчва другите работници така, както тормозеше нея заради боя от Клер, и за момент си представи какво би станало, ако бе свободна да приеме току-що направеното й предложение и стане жена на богатия Алек. Щеше да се отърве от потисничеството не само на сегашния си жесток господар, но и от всички, които, изглежда, сега я презираха.

— Не, не! — прошепна тя. — Не бих могла да се омъжа за него! Толкова ми е неприятен!

Същата вечер тя започна трогателно писмо до Клер, като скри от него бедите си и го увери във вечната си любов. Всеки, който умее да чете между редовете, би разбрал, че зад нейната велика любов се спотайва чудовищен страх — едва ли не отчаяние, — страх, предизвикан от обстоятелства, за които в писмото не се споменаваше нищо. Но и този път тя не дописа писмото — той бе предложил на Из да замине с него и може би вече въобще не я обича. Тя прибра писмото в сандъчето и се запита дали то някога ще попадне в ръцете на Ейнджъл.

Времето минаваше в тежък труд, докато дойде денят, очакван с нетърпение от всички земеделци — панаирът на Сретение господне. На този панаир се сключваха нови договори за годината, които влизаха в сила от Благовещение, и работниците, които имаха намерение да си търсят друго място, отиваха в града, гдето ставаше панаирът. Почти всички работници от фермата във Флинткоум-Еш имаха намерение да бягат оттам и рано сутринта се отправиха към града, разположен на десетина мили през хълмиста местност. Макар че Тес също имаше намерение да напусне на Благовещение, тя бе една от малцината, които не отидоха на панаира. Тес таеше някаква смътна надежда, че нещо ще се случи и че няма да има нужда да работи по фермите.

Беше спокоен февруарски ден, необичайно мек за сезона, сякаш зимата си бе отишла. Тес току-що бе обядвала, когато на прозореца на къщата, гдето днес бе останала съвсем сама, се появи д’Ърбървил.

Тес скочи, но гостът вече бе почукал на вратата и тя едва ли имаше някакви основания да избяга. Почукването му и походката му, докато се приближаваше към вратата, издаваха някаква необяснима промяна, настъпила у него, откакто го бе видяла за последен път — сякаш той се срамуваше от това, което правеше. Тес си помисли да не отваря, но и от това нямаше никаква полза. Тя стана, дръпна резето и бързо отстъпи назад. Той влезе и без да каже нищо, се отпусна на един стол.

— Тес… не можех другояче!… — отчаяно започна той, бършейки разгорещеното си лице, почервеняло от вълнение. — Чувствувах, че трябва да дойда, ако не за друго, то поне да те питам как си. Повярвай ми, че преди да те срещна онзи неделен ден, аз не мислех за теб, но сега, каквото и да правя, образът ти ме преследва. Жалко е добра жена да причинява зло на лош мъж и все пак така е! Защо не се помолиш за мен, Тес!

Имаше нещо достойно за съжаление в смиреното му отчаяние и все пак Тес не се трогна.

— Как мога да се моля за вас — каза тя, — след като не мога да повярвам, че великата сила, която движи света, ще измени плановете си заради мен!

— Наистина ли мислиш така?

— Да, излекуваха ме от моите самонадеяни представи.

— Излекуваха те! Кой?

— Съпругът ми, щом искате да знаете.

— Ах… съпругът ти… съпругът ти! Колко странно е всичко! Спомням си, че онзи ден пак ми каза нещо подобно. Всъщност в какво вярваш, Тес? — запита той. — Изглежда, че не вярваш в нищо… може би по моя вина.

— Вярвам, но не в свръхестествени сили.

Д’Ърбървил я погледна недоверчиво.

— Значи, мислиш, че аз съм избрал погрешен път?

— Да, по-малко или повече.

— Хм… а бях така сигурен — смутено каза той.

— Вярвам в духовното величие на проповедите на планината също като моя любим мъж… но не вярвам…

И тя му изложи всичко, което отричаше в религията.

— Разбирам — сухо каза д’Ърбървил, — приемаш всичко, в което вярва твоят любим съпруг, и отричаш всичко, което той отрича, без дори да се замислиш. Съвсем по женски. Умът ти е подчинен на неговия.

— Да, защото той знае всичко — извика тя с пламенна и простодушна вяра в Ейнджъл Клер, каквато едва ли заслужава и най-съвършеният човек, да не говорим за нейния съпруг.

— Да, но не трябва току-така да приемаш на едро скептицизма на друг човек. Няма какво — много е добър съпругът ти, щом те учи на такъв скептицизъм!

— Никога не ми е натрапвал идеите си! Никога не е спорил с мен по тоя въпрос. Но аз разсъждавам така: това, което той вярва, след като подробно е изучил разни доктрини, сигурно е по-право от моите убеждения, които не са основани на никаква доктрина.