Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Добре… но все пак закълни се.

Полуизплашена, Тес отстъпи пред настойчивата му молба, сложи ръка върху камъка и се закле.

— Съжалявам, че не си вярваща — продължи той — и че някой атеист е завладял и объркал душата ти. Но да не говорим повече за това. У дома поне ще мога да се моля за теб, и ще се моля. А после не се знае какво ще стане. Отивам си. Довиждане!

Той се приближи до един прелез в оградата, прескочи го, без да се обръща, и се отправи през голото възвишение към Аботс Сърнъл. От походката му личеше, че е силно развълнуван. Скоро, сякаш подтикван от някаква по-раншна мисъл, той извади от джоба си малка библия. Между страниците й имаше сгънато писмо, смачкано и изцапано от често препрочитане. Д’Ърбървил отвори писмото. То носеше дата от преди няколко месеца и подписа на пастор Клер.

В писмото мистър Клер изразяваше искрената си радост от промяната, настъпила у д’Ърбървил, и му благодареше, че го е уведомил за това. Той също изразяваше непоколебимата си увереност, че д’Ърбървил ще получи опрощение за предишното си държане, и се интересуваше от бъдещите му планове. Много щял да се радва да види д’Ърбървил в редовете на служителите на църквата, на която сам той посветил толкова години от живота си, и ако желаел, можел да му помогне да постъпи в духовен колеж. Ако д’Ърбървил смятал, че това ще го забави много, той не настоявал. Всеки трябвало да работи, както намери за добре, стига да се ръководи от светото писание.

Д’Ърбървил прочете и препрочете писмото и сякаш цинично се усмихна. Той прочете и няколко свои бележки, докато най-сетне на лицето му се изписа спокойствие, сякаш образът на Тес повече не смущаваше мислите му.

В това време тя крачеше по склона на хълма — най-краткия път за дома. Като измина около миля, Тес срещна един самотен овчар.

— Какъв е онзи камък, край който минах преди малко? — запита го тя. — Кръст ли е било по-рано?

— Кръст! Никога не е било кръст! Злокобно е това място, мис. Този камък е бил поставен на времето си от роднините на един злодей, който бил измъчван там. Заковали ръцете му за един стълб, а после го обесили. Костите му лежат под камъка. Казват, че бил продал душата си на дявола и понякога излизал от гроба.

При този неочакван и страшен разказ сърцето й се сви и тя бързо се отдалечи от самотния овчар. Във Флинткоум-Еш тя стигна по здрач. В края на селцето настигна едно момиче с любимия му, без те да я забележат. Двамата разговаряха високо. В мразовития въздух ласкавият глас на мъжа и ясният безгрижен глас на девойката бяха единственото нещо, което внасяше успокоение в стихналия мрак. За момент гласовете ободриха Тес, но после тя си спомни, че тази среща е резултат на същото влечение, което бе причина за нейното нещастие. Когато Тес се приближи, девойката се обърна, позна я, но запази спокойствие, а младежът смутено се отдалечи. Девойката беше Из Хюет и интересът й към пътуването на Тес незабавно взе връх над личните й работи. Тес й разказа съвсем общо какво бе станало, а тактичната Из насочи разговора към собственото си приключение, сцена от което Тес току-що бе наблюдавала.

— Това е Емби Сийдлинг, дето понякога идваше да помага в „Талботейз“ — равнодушно обясни Из. — Разпитвал за мен, казали му, че съм тук, и пристигна. Разправя, че вече две години бил влюбен в мене. Но аз не му обърнах много внимание.

Няколко дни след неуспешната мисия отново намираме Тес на нивата. Пак духа сухият зимен вятър, но купите слама й пазят завет. Откъм защитената от вятъра страна е поставена машина за рязане на ряпа, прясно боядисана с крещяща светлосиня боя, която ярко се откроява на фона на мрачния пейзаж. Пред машината се вижда дълга могила или „гроб“, в който пазят корените още от началото на зимата. Една част от „гроба“ е разкрита и там е застанала Тес. С крив нож тя почиства влакната и пръстта от всяка ряпа и после я хвърля в резачката. Един мъж върти ръчката на машината и от отвора и падат жълти парчета ряпа. Свежата им миризма се разнася заедно с шепота на вятъра, свистенето на остриетата и хрущенето на ножа в защитената с кожена ръкавица ръка на Тес.

Широката кафява нива, от която вече бяха извадили ряпата, бе започнала да се покрива с тъмнокафяви бразди, които постепенно се увеличаваха. Край всяка бразда, от единия до другия край на нивата, пълзи без почивка някакво същество с десет крака — два коня и човек, а между тях плуг, който обръща почвата за пролетната сеитба.