Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Що за женска логика! Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа.

— Е добре — съгласи се той, но в думите му прозвуча раздразнение, което всеки момент можеше да се превърне в гняв. — Пазил ме бог да се нарека добър човек — и ти сама знаеш, че никога не съм твърдял подобно нещо. Вярно, аз скоро поех пътя на добродетелта, но често пъти новаците прозират най-далече.

— Да — тъжно отвърна тя. — Но аз не мога да повярвам във вашето превъплъщение. Страхувам се, Алек, че то е краткотрайно.

При тия думи тя се отдръпна от оградата, на която се бе облегнала, и се обърна към него. Погледът му се спря на познатото лице и фигура и той не можа да откъсне очи от нея. Животинските чувства в него бяха уталожени, но съвсем не бяха изкоренени, дори не бяха покорени.

— Не ме гледай така! — внезапно каза той.

Не съзнавайки постъпката и изражението си, Тес, пламнала от смущение, незабавно отвърна дълбоките си тъмни очи от него и каза, заеквайки:

— Извинете!

Отново я овладя мъчителното чувство, което често бе изпитвала по-рано, чувството за вина, че природата я бе надарила с такава красота.

— Не, не. Не ми се извинявайте. Но щом носите воал, за да криете красивото си лице, защо не го спуснете?

Тя смъкна воала и бързо каза:

— Заради вятъра го нося.

— Може би постъпвам грубо, като ви заповядвам така — продължи той, — но по-добре да не ви гледам често. Може би е опасно.

— Шш-т! — прекъсна го Тес.

— Женските лица притежаваха някога твърде голяма власт над мен, затова има защо да се страхувам. Евангелистът не трябва да има нищо общо с тях, а освен това те ми напомнят за миналото, което искам да забравя.

След това разговорът им се състоеше само от отделни забележки. Те все още крачеха един до друг. Тес се питаше докога той ще върви редом с нея, но не й се искаше рязко да го отпрати. Често пред погледа им се изпречваха текстове от свещеното писание, написани с червени или сини букви по врати и прелези, и тя го запита дали знае кой си е направил труда да ги изпише. Алек обясни, че той и някои други проповедници в областта наели човек да пише тези напомнящи надписи, защото трябвало да се използуват всички средства за въздействие върху душите на грешното поколение.

Най-после те стигнаха до мястото, наречено Крос-ин-Хенд. Това беше най-запустялото място сред бялото пустинно плато. То беше лишено от очарованието, което художниците и любителите на красивите гледки търсят в пейзажа, и сякаш поради това притежаваше някаква странна красота — трагична и мрачна. Названието си това място бе получило от каменния стълб, който стърчеше там — странен недодялан монолит от камък, непознат в околните каменоломни, с грубо издълбана човешка ръка. За историята на този стълб и за предназначението му се ширеха най-различни легенди. Едни твърдяха, че някога тук имало кръст за поклонение, от който останала само тази реликва. Други пък разправяха, че камъкът винаги си е бил същият и че е поставен там, за да отбележи някаква граница или място за среща. Но каквато и да е историята на камъка, според настроението си пътникът вижда в мястото нещо зловещо или тържествено. То прави впечатление дори и на най-флегматичния минувач.

— Сега трябва да се разделим — каза Алек, когато се приближиха до стълба. — Обещах довечера в шест часа да държа проповед в Аботс Сърнъл и оттук пътят ми е надясно. А и ти ме поразтревожи, Тес… не мога и не искам да кажа защо. Трябва да отида да събера сили… Как стана така, че говориш толкова гладко и правилно? Кой те научи на такъв хубав английски?

— Неволята ме научи — уклончиво отвърна тя.

— Каква неволя?

Тя му разказа за първата и едничката грижа, която бе свързана с него.

Д’Ърбървил бе поразен и сякаш онемя. После промълви:

— Едва сега чувам това. Защо не ми писа, когато разбра, че бедата наближава.

Тя не отговори. Той наруши тишината, като добави:

— Пак ще се видим.

— Не — отвърна тя, — не се приближавайте повече до мен!

— Ще си помисля. Но преди да се разделим, ела тук. — Той пристъпи към стълба. — Това някога е било свят кръст. В реликви не вярвам, но понякога се страхувам от теб много повече, отколкото ти сега би трябвало да се плашиш от мен. За да ме избавиш от този страх, сложи си ръката върху тази каменна ръка и се закълни, че никога няма да ме изкушаваш — нито с красотата си, нито по какъвто и да е друг начин.

— Господи!… Как може да искате нещо, което съвсем не е необходимо? Никога не би ми хрумнало такова нещо!