Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Няколко часа нищо не смути безрадостната монотонна работа. После, далеч зад орачите, иззад един плет, се появи тъмно петно, което се движеше по склона към резачката. Малката точка първо заприлича на кегла, но скоро пред погледа се откри фигурата на човек в черни дрехи, който идваше откъм Флинткоум-Еш. Човекът при резачката работеше само с ръцете си и затова спокойно можеше да наблюдава приближаващата фигура, но Тес, погълната от работа, я забеляза чак когато й каза другарят й.

Това не беше строгият й господар, фермерът Гроби, а човек с полусвещеническо облекло, така както сега ходеше бившият негодяй Алек д’Ърбървил. Сега той не беше разгорещен от собствените си проповеди, не проявяваше предишния ентусиазъм и очевидно присъствието на работника го смущаваше. Злочестата Тес пребледня и нахлупи качулката си още по-ниско.

Д’Ърбървил се приближи и тихо каза:

— Искам да ти говоря, Тес.

— Вие не изпълнихте последната ми молба да не се приближавате до мен — каза тя.

— Вярно, но имам сериозна причина за това.

— Е, говорете!

— По-сериозна, отколкото можеш да си представиш.

Той се огледа, за да види дали някой няма да го чуе.

Стояха на известно разстояние от човека, който въртеше резачката, а и шумът на машината бе достатъчно силен, за да заглуши думите на Алек. Д’Ърбървил застана с гръб към работника, за да закрие Тес от погледа му.

— Ето какво — продължи той, а в гласа му прозвуча разкаяние. — Когато се срещнахме последния път, обзет изцяло от мисли за душите ни, пропуснах да те попитам за материалното ти положение. Не се сетих, понеже беше добре облечена. Но сега виждам, че животът ти е тежък, много по-тежък от времето, когато… когато те знаех… по-тежък, отколкото заслужаваш. Може би аз нося най-голяма вина за това.

Тя не отговори, а той я погледна изпитателно. Навела глава, с лице, напълно скрито под качулката, тя продължаваше да чисти корените. Трудът я успокояваше, помагаше й да скрие вълнението си.

— Тес… — продължи той с въздишка на недоволство — пред теб съм виновен повече, отколкото пред когото и да е другиго. Защо не ми каза? Нямах представа какво се е случило. Какъв мерзавец съм бил да погубя един невинен живот! За всичко съм виновен аз — за цялата свинщина, която извърших в Трантридж. В жилите ти тече кръвта на д’Ърбървиловци, а аз съм само жалък самозванец. Как не можа да прецениш каква полза можеше да извлечеш от това! Дали от добри намерения или просто от безразличие, но родителите вършат престъпление, когато държат дъщерите си в такова опасно неведение за примките, които могат да им заложат зли хора.

Тес продължи да мълчи. Машинално, като автомат, тя хвърляше една след друга репите в резачката. Човек би могъл да почувствува присъствието й само от очертанията на тъжната й фигура.

— Но аз не дойдох за това, а да ти обясня положението си. След твоето заминаване от Трантридж майка ми почина и сега имението е мое. Възнамерявам да го продам и да стана мисионер в Африка. От мене няма да излезе кой знае какъв мисионер, но така съм решил. А сега ето какво искам да те питам. Ще ми позволиш ли по единствения възможен начин да изкупя вината си за злото, което ти сторих? С други думи, искаш ли да ми станеш жена и да заминеш с мен? Това беше последното желание и на старата ми майка. Вече се сдобих с този ценен документ…

Леко смутен, той извади от джоба си къс пергамент.

— Какво е това? — попита тя.

— Разрешително за брак.

— О, не, сър… не! — бързо каза тя и се дръпна назад.

— Отказваш ли ми? Защо?

Докато задаваше този въпрос, по лицето на д’Ърбървил се изписа разочарование, предизвикано не само от факта, че го лишаваха от възможността да изпълни дълга си. Това непогрешимо сочеше, че старата му страст към нея се разгаря отново — дълг и желание вървяха ръка за ръка.

— Но безспорно… — започна той по-настойчиво, ала спря и погледна към работника при резачката.

Тес също съзнаваше, че мястото не е подходящо за такъв разговор. Тя каза на работника, че иска да се поразходят с джентълмена и се отдалечи с д’Ърбървил през набраздената нива. Когато стигнаха до новоизбраното място, той протегна ръка да й помогне да върви по-лесно през буците, но тя крачеше по тях, сякаш не го забелязваше.

— Значи, не искаш да се омъжиш за мен, Тес, за да мога отново да се почувствувам достоен за уважение? — запита той, щом прекосиха браздите.

— Не мога.

— А защо?

— Знаете, че не ви обичам.

— Но ако наистина ми простиш, може би любовта ще дойде с времето.