Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Като си помислеше само какво излъчваше това лице, когато го видя за последен път, и как изглеждаше сега!… То бе същото красиво и неприятно лице, но черните мустачки бяха изчезнали. Сега Алек носеше грижливо подстригани старомодни бакенбарди. Дрехите му бяха полусвещенически и това бе достатъчно да измени вида на предишното конте дотолкова, че за момент тя се усъмни дали не се е припознала.

Отначало й се струваше страшно нелепо, отблъскващо, неуместно да слуша тържествените думи на светото писание от устата на такъв човек. Не бяха изминали и четири години от времето, когато този толкова познат глас й бе шепнал съвсем други думи, преследвайки съвсем други цели, и в този контраст се криеше такава ирония, че сърцето на Тес се сви.

Той не се бе преобразил, а по-скоро се бе изменил. Предишните му чувствени черти сега излъчваха благочестива страст. От устните му, сякаш създадени да изкушават, сега се ронеха молитви. Червенината на бузите му, която до вчера човек би взел за израз на буен темперамент, днес се бе разгоряла в набожен ентусиазъм, животното се бе превърнало във фанатик, езичникът — в привърженик на апостол Павел. Проницателните живи очи, които по-рано гледаха на нея така повелително, сега горяха с огъня на една едва ли не яростна благочестивост. По-рано, когато не изпълняваха желанията му, той мрачно се мръщеше, а сега лицето му ставаше сурово, когато заклеймяваше някакъв непоправим грешник, който упорствува да се валя в калта.

Чертите на лицето му сякаш роптаеха. По наследство тяхното предназначение е било друго, а сега ги приучваха да изразяват чувства, за каквито природата не ги беше създала. Използуваха ги за нещо по-възвишено, но вместо да се облагородят, те изглеждаха престорени, фалшиви.

И все пак така ли беше наистина? Тя не можеше да си позволи да храни такова неоснователно подозрение. Д’Ърбървил не беше първият грешник, който се отвръща от порока, за да спаси душата си. Защо тя намираше това неестествено у него? Спираше я само установената й за него представа, тъй като слушаше добрите, нови думи, произнасяни от същия лош глас. Колкото по-голям грешник, толкова по-голям светец — не е необходимо да се ровим дълбоко в историята на християнството, за да се убедим в този факт.

Тези мъгляви мисли не я разстроиха много. Щом вцепенението от изненадата започна да я напуска, тя импулсивно пожела да се махне оттам. Очевидно той още не я бе забелязал, защото слънцето блестеше в очите му.

Но в момента, в който тя се отмести, той я позна. На бившия й любовник това направи страшно впечатление — много по-силно, отколкото неговото присъствие се бе отразило на нея. Въодушевлението и пламенното красноречие сякаш се изпариха. Устните му затрепериха, думите му започнаха да засядат в гърлото. Докато тя стоеше пред него, той не можеше да говори. След като я видя, очите му взеха да се въртят смутено на всички страни, но непрекъснато отчаяно се връщаха на лицето й. Обаче това състояние на вцепененост продължи кратко време, защото, докато той губеше власт над себе си, самообладанието на Тес се върна и тя се отдалечи от хамбара, колкото може по-бързо.

Щом успя да събере мислите си, тя се ужаси от промяната, която бе станала с него и с нея. Той, виновникът за нейния позор, се беше възродил духовно, а тя си бе останала непросветена. И също както в легендата, достатъчно бе нейният безпътен образ да се появи пред олтара, за да угасне пламъкът на жреца.

Тя вървеше, без да се обръща. Сякаш не само гърбът й, но и дрехите й бяха придобили способност да усещат погледи — струваше й се, че от хамбара той я преследва с очи. До тази среща на душата й беше тежко и тя пасивно се отдаваше на скръбта си, но сега тревогите й приеха друг образ. Силният глад за любов, който тя потискаше в себе си така дълго, сега отстъпи място на някакво едва ли не физическо усещане за неумолимото минало, което все още я държеше в ноктите си. Това усили чувството й за собствената й вина и я докара до истинско отчаяние. Надявала се бе, че между миналото и настоящето ще се издигне стена, но надеждите й не се оправдаха. Миналото няма да бъде забравено, докато самата тя не стане минало.

Потънала в такива мисли, Тес пресече под прав ъгъл северната част на Лонг-Еш-Лейн и скоро видя пред себе си белия път, който се изкачваше към платото, по което тя трябваше да измине остатъка до дома. Сух и невзрачен, той се бе проточил безучастно пред нея. Не се виждаше нито човек, нито кола или пътепоказател, само тук-таме студената му повърхност бе осеяна с купчинки кафяв конски тор. Изкачвайки се бавно нагоре, Тес чу зад себе си стъпки и като се обърна, видя добре познатата й фигура — така странна в дрехите на методист — единствения човек на света, с когото не би желала да се срещне сама, докато е жива.