Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Само един човек вървеше пред Тес нагоре по хълма — млада жена, изглежда, някоя лейди, доста интересна, макар и може би малко престорена и превзета. Тес почти я бе настигнала, когато деверите й се озоваха така близо зад гърба й, че тя чуваше всяка дума от разговора им. Отначало те не казаха нищо, което би я интересувало, преди единият от тях да забележи младата лейди.

— Това е Мърси Чант. Хайде да я настигнем!

Тес бе чувала името й. Това беше жената, предопределена за другарка в живота на Клер от неговите и нейните родители и за която вероятно той щеше да се ожени, ако на пътя му не се бе изпречила Тес. Ако не знаеше това по-рано, Тес щеше да го узнае сега, защото един от братята продължи:

— Ах, бедният Ейнджъл, бедният Ейнджъл! Винаги, когато видя тази мила девойка, все повече съжалявам за неговата привързаност да похаби живота си с оная доячка или каквато ще да е. Очевидно нещо не е в ред. Дали вече е отишла при него, не знам, но до преди няколко месеца, когато той ми се обади за последен път, още не беше заминала.

— И аз не знам. Напоследък нищо не ми съобщава. Изглежда, неудачният брак спомага за отчуждаването ни, което започна заради странните му убеждения.

Тес отново ускори крачка по дългия хълм, но не можеше да бърза много, защото рискуваше да привлече вниманието им. В края на краищата те я настигнаха и задминаха. Младата лейди, която бе още далеч напред, чу стъпките им и се обърна. Поздравиха се, ръкуваха се и продължиха тримата заедно.

Скоро стигнаха върха на хълма и сигурно това бе целта на разходката им, защото забавиха ход и се обърнаха към портата, гдето преди час Тес бе спряла, за да разузнае града, преди да слезе в него. Докато разговаряха, единият от братята мушна чадъра си в плета и измъкна нещо.

— Чифт стари обувки? — каза той. — Сигурно някой скитник ги е захвърлил.

— Някой измамник, който е искал да влезе в града бос, за да предизвика съчувствието ни — каза мис Чант. — Сигурно е така, защото обувките са съвсем хубави — никак не са износени. Каква долна измама! Ще ги занеса у дома и ще ги дам на някой бедняк.

Кътбърт Клер, който бе намерил обувките, ги вдигна с дръжката на чадъра и Тес остана без обувки.

Тес, която чу всичко, мина край тях, скривайки лице под вълнения шал, а после се обърна и видя, че благочестивата компания се е махнала от портата и се спуска надолу по хълма заедно с обувките й.

Нашата героиня продължи пътя си. Сълзи, сълзи, които я заслепяваха, се стичаха по бузите й. Тя съзнаваше, че само прекалена сантименталност и неоснователна чувствителност я бяха накарали да изтълкува разигралата се сцена като присъда над нея, но въпреки това не можеше да се помири, чувствуваше се така безпомощна, че не можеше да се опълчи срещу тези злокобни предзнаменования. И дума не можеше да става да се върне в дома на пастора. Жената на Ейнджъл имаше чувството, че тези префинени служители на бога я бяха преследвали по хълма като някакво презряно същество. Обидата бе нанесена неумишлено, но все пак жалко, че срещна синовете, а не бащата — защото независимо от ограничения си мироглед той бе далеч по-малко колосан и изгладен от тях, а освен това бе крайно милосърден. Когато отново си спомни за прашните обувки, тя ги съжали заради насмешките, на които бяха подложени, и почувствува колко безнадежден е животът за тяхната собственица.

— Ах! — каза тя, като все още въздишаше от жал към самата себе си. — Те не знаеха, че с тези обувки изминах най-лошата част от пътя, за да запазя хубавите обувки, които той ми купи. Да, не го знаеха. И никак не помислиха, че той избра цвета на красивата ми рокля… отде ще знаят? Пък и дори да знаеха, сигурно нямаше да ги е грижа, защото те не го обичат много, бедния!

След това заплака от жал за любимия, чиито предразсъдъци й бяха причинили тази болка. И продължи пътя си, без да съзнава, че най-голямото нещастие в живота й бе липсата й на смелост в този критичен момент, когато съдеше за свекъра си по синовете му. Тя се намираше в такова положение, че без съмнение старите мистър и мисис Клер щяха да се отнесат съчувствено към нея. Сърцата им винаги бяха отворени за нещастници, стигнали до краен предел, докато леките душевни страдания на по-малко отчаяните не предизвикваха у тях никакъв интерес или грижа. Отваряйки широко обятията си за митари и грешници, те забравяха, че може да се помолят и за книжниците и фарисеите, които също имат свои тревоги. Благодарение на тази си ограниченост те биха оказали радушен прием на снаха си, считайки я за достатъчно нещастна, за да спечели любовта им.