Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Знаех си, че няма да издържиш! — извика Мариан. — За тая работа се иска повече сила от твоята.

В този момент влезе фермерът.

— Значи, така работиш, като ме няма! — извика той.

— Но от това само аз губя, а не и вие — възрази тя.

— Искам работата да се свърши — упорито каза той, премина през хамбара и излезе от другата врата.

— Не му обръщай внимание, мила — утеши я Мариан. — И по-рано съм работила тук. Иди там и си полегни, а ние с Из ще изработим твоята част.

— Не искам да работите заради мен. Пък и съм по-едра и от двете ви.

Но тя бе така изтощена, че се съгласи да полежи малко и се отпусна върху купчина меки стебла, захвърлени в един ъгъл на хамбара, след като бяха очистили твърдата слама. Изтощението й се дължеше колкото на тежката работа, толкова и на вълнението от разговора за раздялата със съпруга й. Съзнанието й бе будно, но волята й отслабна и шумоленето на сламата и рязането на класовете от другарките й й причиняваха едва ли не физическа болка.

От ъгъла, гдето се бе сгушила, освен този шум тя чуваше и шепота на гласовете им. Сигурна беше, че са възобновили прекъснатия разговор, но те говореха толкова тихо, че Тес не успя да долови нито дума. Тя не се стърпя да узнае какво говорят Из и Мариан и като се опита да се убеди, че вече се чувствува по-добре, стана и отново захвана работа.

Сега пък Из я напуснаха силите. Предишната вечер бе изминала пеша повече от десет мили, беше си легнала в полунощ и бе станала в пет часа. Само Мариан благодарение на шишето ракия и здравата си конструкция издържаше без особена трудност напрежението на тялото и ръцете. Тес убеди Из да се прибере, заявявайки, че сега се чувствува по-добре и че може да работи без нея, като си разделят снопите по-равно.

Из прие предложението с благодарност и като излезе през голямата порта, пое по снежната пътека към квартирата си. Мариан, както се случваше всеки следобед по същото време, благодарение на бутилката започна да изпада в романтично настроение.

— Никога не бих допуснала, че е способен на такова нещо — каза тя замечтано. — А как го обичах! Не ме беше яд, че се ожени за тебе. Но тая работа с Из никак не ми харесва.

Изплашена от думите на Мариан, Тес едва не отряза пръста си с кривия нож.

— За мъжа ми ли говориш? — заекна тя.

— Е, да. Из поръча да не ти казвам, но не мога да се удържа. За това, дето искал от Из. Карал я да отиде с него в Бразилия.

Лицето на Тес се изпъна и побеля като снега, който валеше навън.

— Из отказала ли е да отиде? — запита тя.

— Не знам. Но после той променил решението си.

— Глупости! Значи, не го е мислил сериозно. Само се е пошегувал.

— Не се е шегувал, защото я закарал доста по пътя за гарата.

— Но нали не я е взел?

И двете продължиха да работят мълчаливо, после Тес внезапно избухна в плач.

— Е, стига, стига де! — каза Мариан. — Защо ли ти разправих!

— Не, добре направи, че ми каза. Бях такава чувствителна глупачка и не разбирах докъде може да доведе това! Трябваше да му пиша по-често! Той ми каза да не отивам при него, но не ми забрани да му пиша, когато си искам. Повече няма да си губя времето, както досега. Не бях права, не трябваше да го оставям сам да решава всичко.

Хамбарът, който и без това си беше мрачен, съвсем потъмня и те вече не виждаха да работят. Когато вечерта Тес се прибра сама в малката, измазана с бяло стаичка, тя веднага започна писмо до Клер. Но не можа да го довърши, защото я обзеха съмнения. След това свали пръстена от панделката, на която го носеше близо до сърцето си, сложи го на пръста си и така легна да спи, сякаш да убеди себе си, че наистина е жена на този човек, който си отиде от нея и който толкова скоро, след като я напусна, можа да предложи на Из да замине с него. Сега, като знаеше това, как би могла да се обръща към него с молби или да му показва, че още го обича?

След разкритията в хамбара мислите й отново се насочиха към дома на пастора в далечния Еминстър. Напоследък тя често мислеше за него. Клер й бе казал, че ако иска да му пише, може да стори това чрез родителите му или пък направо да се обърне към тях, в случай че изпадне в затруднение. Но чувството, че няма никакви морални права над него, винаги й бе пречило да използува тази възможност и затова тя не съществуваше за семейството на Клер, така както след сватбата не съществуваше и за собствените си родители. Това откъсване и от едните, и от другите напълно съответствуваше на независимия й характер — да не получава по милост или от състрадание нищо, което, разумно погледнато, не заслужава. Тя бе решила в щастие и беда да разчита само на себе си и в никакъв случай да не прибягва за закрила към едно чуждо семейство, с което я свързваше формално родство поради незначителния факт, че обзет от някакъв импулс, един от членовете на това семейство бе поставил подписа си до нейния в черковния регистър.