Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— При ясно време оттук може да се види един хълм, който се намира на няколко мили от долината на Фрум — каза Мариан.

— О, така ли! — възкликна Тес, оценявайки новото достойнство на тази местност.

И така тук, както навсякъде, две сили се противопоставяха една на друга — вроденият стремеж към щастие и силата на обстоятелствата, които пречат на щастието. Мариан си имаше особен начин да поддържа настроението си; надвечер тя извади от джоба си половинлитрова бутилка, запушена с бяло парцалче, и покани Тес да си сръбне. Потънала в мечти, Тес обаче се чувствуваше достатъчно бодра и не се нуждаеше от изкуствено опиянение, тя само близна от шишето, а Мариан си дръпна доста осезателно.

— Свикнах с алкохола — обясни тя — и сега не мога да отвикна. Той е единствената ми утеха… Разбираш ли, аз го загубих, а ти не… и затова ти може би успяваш да минеш и без алкохол.

Тес смяташе, че е загубила толкова, колкото и Мариан, но крепена от чувството за достойнство, че е жена на Ейнджъл, макар само пред закона, тя не се опита да спори.

В такава обстановка работеше Тес и в утринния мраз, и под следобедния дъжд. Ако не изкореняваше ряпа, тя чистеше ряпа — с помощта на крив нож изстъргваха влакната и полепналата пръст, преди да складират корените. Ако валеше, вършеха тази работа под сламен навес. Но в мразовити дни даже дебелите кожени ръкавици не можеха да предпазят пръстите им от студа, който проникваше от замръзналата ряпа. Ала Тес не губеше надежда. Тя бе убедена, че рано или късно великодушието, което тя считаше за основна черта в характера на Клер, ще надделее и ще го върне при нея.

Пийналата и развеселена Мариан се смееше като луда, когато откриваше гореспоменатите причудливи кремъчни форми, но Тес си оставаше мрачна и невъзмутима. Те често гледаха в посоката, в която се простираше долината на Вар или Фрум, макар че не можеха да я видят. Втренчени в пелената от сива мъгла, те си спомняха дните, прекарани там.

— Ах — въздъхна Мариан, — как бих искала още някоя от старите ни другарки да дойде тук! Тогава всеки ден, тук на нивата, ще можем да си говорим за „Талботейз“, за него, за хубавите дни, за познатите ни неща и ще ни се струва, че всичко е пак както преди. — Погледът на Мариан омекна и гласът й потрепери, когато спомените от миналото се изправиха пред нея. — Ще пиша на Из Хюет — продължи тя. — Знам, че си стои в къщи и нищо не прави. Ще й пиша, че сме тук, и ще я помоля да дойде. А може и Рети вече да се е съвзела.

Тес нямаше нищо против това предложение и след два-три дни узна за резултата от този план да възкресят щастливите дни от „Талботейз“. Мариан й съобщи, че Из отговорила на писмото и обещала да дойде, стига да можела.

От години не бе имало такава зима. Тя се прокрадна незабелязано и приближаването й приличаше на добре разчетени ходове на шахматист. Една сутрин няколкото самотни дървета и храстите на живите плетове изглеждаха така, като че бяха навлекли животински кожи. Всяко клонче бе покрито с бял мъх, сякаш за една нощ кората му бе обрасла с кожа, която го правеше да изглежда четири пъти по-дебело от обикновено. Отделните храсти или дървета се открояваха на хоризонта на фона на сивото намръщено небе като рязко очертани бели силуети. Паяжини се появиха по стените и навесите — там, гдето никой не би ги забелязал, ако кристалният въздух не бе издал присъствието им. Те висяха като чилета бяла прежда от издадените части на бараките, стълбовете и портите.

След замръзването хвана сух студ и откъм Северния полюс над платото Флинткоум-Еш започнаха мълчаливо да прелитат странни птици — мършави призрачни същества с трагични очи. Там, в недостъпните полярни области, гдето замръзва и кръвта във вените, те са били свидетели на страшни катастрофи, за които хората нямат представа. При светлината на Северното сияние те бяха виждали сблъскването на айсберги и свличането на снежни хълмове, вихрите на снежните бури и земните катаклизми ги бяха почти ослепили и в очите им се бяха запазили спомените за тези сцени. Птиците, които никой не знаеше как се казват, идваха съвсем близо до Тес и Мариан, но не издаваха с нищо това, което бяха видели и което човек никога няма да види. Липсваше им амбицията на пътешественика да разправя преживелиците си и те, неми и безстрастни, не се опитваха да запазят впечатленията, на които не отдаваха значение. Тях ги интересуваше само това, което става на гостоприемното плато — монотонните движения на двете девойки, които разбиваха буците пръст с копачките си, за да изкарат на бял свят нещо, което би им послужило за храна.