Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Пред нея, в малка падина, бяха пръснати къщите на полуразрушено село. Всъщност тя бе стигнала до Флинт-коум-Еш — мястото, гдето живееше Мариан. Нямаше друга възможност — съдено й било да дойде. Каменистата почва около нея съвсем ясно показваше, че тук я очаква най-тежка работа, но вече бе време да се установи някъде и да си почине и тя реши да остане, още повече, че заваля. В началото на селото имаше къща, чийто триъгълен покрив се надвесваше над пътя, и преди да попита къде да пренощува, Тес се подслони под него и започна да наблюдава падането на мрака.

— Кой би помислил, че съм мисис Ейнджъл Клер! — промълви тя.

Стената топлеше гърба й и плещите й и тя се досети, че зад нея се намира огнището и топлината прониква през тухлите. Тя си стопли ръцете, а после допря и бузата си — зачервена и влажна от дъжда — до гостоприемната стена. Изглежда, стената бе единственият й приятел. На Тес никак не й се искаше да се разделя с нея — би могла да остане тук цяла нощ.

Тя чуваше разговорите на обитателите на къщата, завърнали се след тежкия работен ден, а също и тракането на чиниите — слагаха за вечеря. По селската уличка още не се бе появил жив човек. Най-после по пътя се зададе жена с басмена рокля и лятна шапка, макар че вечерта беше студена. Тес инстинктивно помисли, че това може да е Мариан и когато жената се приближи достатъчно, за да може да я познае в сумрака, тя наистина се оказа Мариан. Лицето й бе по-пълно и по-червено от преди, а облеклото й бе много по-лошо. При всеки друг случай по-рано Тес едва ли би подновила познанството си при такива обстоятелства, но самотата и бе стигнала краен предел и тя незабавно отвърна на поздрава на Мариан.

Мариан я разпита съвсем вежливо, но изглеждаше крайно смутена от факта, че Тес не живее по-добре, отколкото преди, макар че бе подочула нещо за раздялата.

— Тес… мисис Клер… милата жена на милия мистър Клер. Наистина ли е толкова лошо положението, мое момиче? Защо си увила така красивото си лице? Би ли те някой? Да не би той?

— О, не, не, Мариан! Направих го само за да не ме закачат. — И тя с отвращение смъкна превръзката, която навеждаше на такива глупави мисли.

— И ходиш без яка! (В кравефермата Тес бе свикнала да носи малка бяла якичка.)

— Да, Мариан.

— По пътя ли я загуби?

— Не съм я загубила. Право да ти кажа, хич не ме е грижа как изглеждам и затова не си я сложих.

— И не носиш венчалния си пръстен?

— Нося го, но така, че никой да не го вижда. Нося го нанизан на панделка около врата. Не искам хората да знаят за кого съм омъжена, нито дори, че въобще съм омъжена. Би им се сторило толкова странно при живота, който сега водя.

Мариан се замисли.

— Но ти си жена на джентълмен и никак не е справедливо да живееш така.

— Напротив, много е справедливо, макар че съм много нещастна.

— Е, е. Как можеш да си нещастна, щом той се ожени за теб!

— Жените понякога са нещастни не по вина на съпруга, а по своя собствена вина.

— Сигурна съм, че ти не си виновна, мила. А и той не е виновен. Сигурно е нещо друго, за което и двамата не сте виновни.

— Мариан, мила Мариан, бъди така добра да не ми задаваш въпроси. Съпругът ми замина за чужбина, а аз неразумно похарчих парите, които ми остави, и сега трябва да работя известно време постарому. Не ме наричай мисис Клер, а Тес, както едно време. Тук имат ли нужда от работничка?

— О, да! Тук винаги има нужда от работнички, защото много малко идват насам. Гладно е това място. Освен жито и сладка ряпа нищо друго не отглеждат. Макар че самата аз съм тук, жал ми е, че и ти се принуди да дойдеш.

— Ти не беше по-лоша доячка от мен.

— Да, но трябваше да напусна, защото почнах да пия. Господи, сега това е единственото ми утешение! Ако те наемат, ще те карат да копаеш ряпа. Това е и моята работа, но ти няма да я харесаш.

— О… все ми е едно! Ще кажеш ли две-три думи за мене?

— По-добре сама да се уговориш.

— Добре. Но, Мариан, запомни… ако ме вземат, нито дума за него. Не искам да петня името му.

Всъщност Мариан, макар и по-недодялана от Тес, бе момиче, на което можеше да се разчита, и тя обеща да изпълни молбата й.

— Тая вечер плащат — каза тя — и ако дойдеш с мене, веднага ще разбереш дали ще стане, или не. Наистина много съжалявам, че не си щастлива, но знам, че това е, защото го няма. Ако той беше тук, нямаше да си нещастна, дори да не ти даваше пари, дори да те караше да робуваш.

— Вярно е. Щях да бъда щастлива.

Те тръгнаха заедно и скоро стигнаха до фермата, която сякаш бе олицетворение на неволята. Не се виждаше никакво дърво, в това време на годината нямаше нито една зелена ливада — нищо, освен угари и ряпа в просторни ниви, разделени от неравно окастрени плетове.