Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Спомни си за брилянтите. Не знаеше къде Клер ги е оставил на съхранение, а пък и това нямаше значение, ако наистина според завещанието тя можеше само да ги носи, но не и да ги продава. Даже да имаше правото да се разпорежда с тях, както си иска, би било подло да ги продаде на основание на това, че й принадлежат по закон, докато всъщност нямаше никакво право над тях.

В същото време животът на мъжа й не бе никак по-лек: в този момент той лежеше болен от треска близо до Куритиба в Бразилия. Тук, сред глинестата местност, проливните дъждове неведнаж го бяха измокряли до кости и както всички емигрирали английски фермери в селскостопански работници, заблудени от обещанията на бразилското правителство, той бе изпитал не малко лишения. Докато оряха и сееха по хълмовете на Англия, тези хора се бяха справяли с всички капризи на времето, но с английския климат те бяха свикнали от рождение и надеждите, че са достатъчно калени, за да се справят и с капризите на бразилския климат, не се бяха оправдали.

Но да се върнем при Тес. Случи се така, че когато похарчи и последната монета, тя нямаше откъде да вземе други пари. Поради сезона беше почти невъзможно да се намери работа. Без да подозира, че навсякъде има нужда от разумни, енергични, здрави и трудоспособни хора, Тес не се решаваше да си потърси работа в града. Тя се страхуваше от градовете, от големите къщи, от богатите неискрени хора и от всичко, което не беше свързано със селския живот. Нали трагедията й бе дошла от висшето общество! Може би то беше по-добро, отколкото тя го познаваше от малкия си опит. Но тя нямаше доказателства и инстинктивно се стараеше да го избягва.

Малките мандри на запад, зад Порт-Бреди, където през пролетта и лятото бе работила временно като доячка, вече нямаха нужда от работна ръка в „Талботейз“ сигурно щяха да я приютят, макар и само от състрадание, но след хубавите дни, прекарани там, тя не можеше да се върне. Не би могла да понесе новото отношение към нея, а завръщането й може би щеше да послужи като повод за упреци срещу съпруга й, когото тя боготвореше. Тя не би могла да понесе и тяхното състрадание, и шепота от ухо на ухо за нейното странно положение. Би могла да се примири, ако всеки поотделно знаеше историята й и ако всеки я пазеше за себе си, но мисълта за възможните клюки я караше да потръпва от болка. Тес не можеше да обясни защо прави разлика между тези две неща, но тя знаеше какво чувствува.

Затова се отправи към една ферма в планинската част в центъра на графството, където я викаше Мариан. Тес получи писмото на приятелката си, след като то дълго бе обикаляло из областта. Някак си — вероятно от Из Хюет — Мариан бе научила, че Тес се е разделила със съпруга си и добродушната, пропила се девойка, предполагайки, че Тес е изпаднала в беда, побърза да й пише. Мариан уведоми старата си приятелка, че самата тя отишла на това място, след като напуснала кравефермата, и че би се радвала да бъдат пак заедно — ако Тес наистина работела както по-рано, — тъй като имало нужда от работници.

Дните ставаха все по-къси и Тес започна да губи надежда, че съпругът й ще й прости. Несъзнателният инстинкт, с който тя продължаваше да върви напред и все напред, приличаше донякъде на навика на дивия звяр, с всяка стъпка тя лека-полека скъсваше с бурното си минало, забравяше личността си и не обръщаше внимание на случайностите, които биха могли да разкрият местопребиваването й на хора, от които зависеше собственото й щастие и може би и тяхното.

Самотността й причиняваше много затруднения и между тях не на последно място беше интересът, който тя събуждаше у мъжете със своята привлекателна външност и с маниерите, които бе придобила от Клер и които допълваха природната й красота. Докато не износи дрехите, ушити за сватбата, тези случайни любопитни погледи не й причиняваха неудобство, но щом се принуди да облече работната роба, започнаха да й подхвърлят цинични забележки. Дълго време не се случи нищо, което да я обезпокои, но една ноемврийска вечер тя се изплаши много.

Пред фермата в хълмистата местност, към която сега се беше отправила, Тес би предпочела местността на запад от река Брит, защото беше по-близко до дома на Клер. Приятно й бе да се навърта наоколо, без никой да я познава, с надеждата, че един ден ще се осмели да посети пастора. Но взела вече решение да опита късмета си в хълмистата и суха местност, тя бързаше пеша на изток, към село Чок-Нютън, гдето смяташе да пренощува. Междуселският път бе дълъг и еднообразен, дните бързо намаляваха и мракът я обгърна, преди тя да се усети. Беше стигнала върха на един хълм, откъдето пътят криволичеше надолу, когато чу стъпки зад гърба си. След малко някакъв човек я настигна, изравни се с нея и каза: