Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Бедничките, като гледам вашето нещастие, как мога да си мисля, че съм най-окаяното същество на света! — Възкликна тя, докато състрадателно убиваше птиците, а по бузите й се стичаха сълзи. — А мен нищо не ме боли. Не съм осакатена, не съм ранена, имам две здрави ръце, които да ме хранят и обличат. — Тя се срамуваше от отчаянието, което я бе обзело през нощта — отчаяние, предизвикано само от чувството за обреченост пред произволните закони на обществото, които нямат нищо общо със законите на природата.

Денят разгоря. Тес предпазливо излезе на шосето, за да продължи пътешествието си. Опасенията й бяха напразни. Наоколо не се виждаше жива душа и тя уверено тръгна отново. Споменът за мълчаливото страдание на птиците през нощта на агонията я накара да се замисли колко относително е нещастието и как всичко би било добре, ако успее да стане така силна, че да презира мнението на другите. Но докато Клер държеше на хорското мнение, тя не можеше да направи нищо.

Тес стигна в Чок-Нютън и закуси в един хан, гдето няколко млади мъже й досаждаха с комплименти за красотата й. Това породи у нея надежда: значи, все още имаше вероятност и мъжът й да й прави комплименти. Но в такъв случай тя трябваше да се пази и да стои настрана от тези случайни ухажори. За тази цел и за да не се излага на опасност, Тес реши да промени външния си вид. Щом излезе от селото, тя се вмъкна в един гъсталак и извади от кошницата една от най-старите си работни рокли, която не бе обличала нито веднаж, откакто бе работила по стърнищата на Марлот — нито даже в кравефермата. Хрумна й също щастливата мисъл да вземе от бохчата една носна кърпа и да я завърже около лицето си под шапчицата, като скрие брадичката си и част от бузите си и слепоочията си, сякаш я боли зъб. После извади малките си ножички и с помощта на джобно огледалце безмилостно острига веждите си. Осигурила се по този начин срещу нахални ухажори, тя продължи по неравния път.

— Какво плашило! — каза на приятеля си първият човек, който я срещна.

Когато чу тези думи, Тес едва не се разплака от жал за себе си.

„Хич не ме е грижа! — каза си тя. — Не, хич не ме е грижа! Сега все ще бъда грозна, защото Ейнджъл го няма и няма кой да ме защити. Имах си мъж, но той си отиде и никога вече няма да ме обича. Въпреки това аз си го обичам и мразя всички останали мъже, нека ми се подиграват, ако искат.“

И така Тес продължава пътя си. Фигурата й сякаш е неделима част от околния пейзаж — чиста и простодушна селянка в зимно облекло — сиво вълнено наметало, червен вълнен шал, дебела шаячна пола, върху която е навлякла избеляла кафява рокля, и ръкавици от биволска кожа. Всяка нишка в тези стари дрехи е избеляла и изтъняла от плисъка на дъжда, от жарките лъчи на слънцето и от вятъра. По лицето й не е останала и следа от младежката страст.

Под тази външност, на която никой не би обърнал внимание, както на неодушевен предмет, се криеше бликащо от живот същество, което за годините си бе много добре разбрало колко преходни са нещата, колко жестока е страстта и колко непостоянна е любовта.

На другия ден времето беше лошо, но Тес продължи да се влачи. Нея никак не я плашеха природните стихии — те бяха честни, прями и безпристрастни. Целта й беше да си намери работа и жилище за през зимата и затова нямаше време за губене. Тя бе изпитала неудобствата на временната работа и сега бе решила да си намери постоянно място.

Така вървеше тя от ферма на ферма към мястото, отгдето й бе писала Мариан и гдето Тес смяташе да отиде само в краен случай, тъй като разправяха, че поради немотията животът там не бил никак привлекателен. Отначало търсеше по-лека работа, но като загуби надежда, че ще може да осъществи намеренията си, стана по-непретенциозна. Започвайки с гледането на крави и домашни птици — нейната любима работа, — тя стигна дотам, че би се съгласила на най-тежка и груба работа, която най-малко обичаше — работа на нивата, която при друго положение въобще не би приела доброволно.

Надвечер на втория ден достигна неравното варовито плато, осеяно с полукръгли хълмове (сякаш многогърдата Цибела се бе излегнала тук), което се простираше между родната долина и долината, гдето бе познала любовта.

Тук въздухът бе сух и студен и само няколко часа, след като бе валяло, дългите междуселски пътища отново потъваха в бял прах. Дървета почти нямаше. Дори тези, които се опитваха да поникнат сред глогините, бяха безмилостно повалени от арендаторите — естествените врагове на дърветата, храстите и шубраците. В далечината се виждаха върховете на Бълбероу и Нетълкомб Таут и на Тес й се струваше, че те са приятелски настроени към нея. От това плато те изглеждаха ниски и непретенциозни, макар че когато в детството си тя ги бе гледала откъм Блекмур, те й приличаха на високи бастиони, очертани на фона на небето. На юг, на много мили разстояние, зад хълмове и гребени към брега — тук сушата по посока на Франция се врязваше в морето — се виждаше повърхност като полирана стомана. Това беше Ламанш.