Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тес почака пред вратата, докато работниците получат заплатите си, а после Мариан я представи. Оказа се, че фермерът не си е у дома, но жена му, която го заместваше тази вечер, нямаше нищо против да наеме Тес, след като тя се съгласи да остане до Благовещение. Жени рядко предлагаха услугите си за работа по нивите, а тъй като женският труд се заплаща по-ниско, фермерката с охота наемаше работнички, които вършеха работата не по-лошо от мъжете.

Като подписа договора, Тес си потърси квартира. Намери си стая в къщата, до чиято топла стена се бе приютила. Тя се бе обрекла на жалко съществуване, но все пак щеше някак си да прекара зимата.

Същата вечер Тес съобщи новия си адрес на родителите си, в случай че съпругът й й пише до Марлот. Но тя нищо не им каза за бедственото си положение — това можеше да ги накара да упрекват Клер.

Мариан не бе преувеличила, когато каза, че фермата Флинткоум-Еш е гладно място. Единственото тлъсто същество тук бе самата Мариан, а и тя не бе местен продукт. Селата се делят на три категории — за първите се грижи земевладелецът, в други селяните сами се грижат за себе си, а за трети не се грижат нито самите селяни, нито земевладелецът; с други думи, села, в които собственикът живее, села, арендувани по правилата на фрихолда или копихолда 21 21 Вид владения на чифликчийски земи от арендатори. — Б.пр. , и села, изоставени на произвола на съдбата от собственика, който живее на друго място. Флинткоум-Еш спадаше към третата категория.

Тес се хвана за работа. Търпението — това съчетание от нравствена смелост и физическа скромност — сега бе станало една от характерните черти на мисис Ейнджъл Клер и то я поддържаше.

Нивата с ряпа, където те копаеха с Мариан, обхващаше повече от сто акра и се намираше в най-високата част на фермата, над каменни могили, образувани от кремъчни жилки във варовика, които се състояха от безброй бели кремъци във формата на луковици, рогове и фалоси. Листата на ряпата бяха опасани от добитъка и работата на двете жени се състоеше в това с особени закривени вили да изкореняват гулиите, скрити в земята, които също се използуваха за ядене. Без листата цялата нива имаше тъжен и отблъскващ вид, като лице без черти, на което от брадата до челото няма нищо друго, освен кожа. Небето приличаше на полето, макар да имаше друг цвят — бяло плоско лице с изтрити черти. Тези две лица, горното и долното, се взираха едно в друго цял ден — бялото лице гледаше отгоре към кафявото лице, а кафявото лице гледаше нагоре към бялото лице — и между тях нямаше нищо друго, освен двете девойки, които пълзяха като мухи по кафявото лице.

Никой не идваше при тях и движенията им бяха механични и еднообразни. Те работеха с груби дрехи — кафяви конопени роби, и с дълги до земята престилки, завързани на кръста, за да не се развяват фустите им, — под тесните им поли се виждаха високи до глезените обувки, а на ръцете си носеха дълги жълти ръкавици от овча кожа. Качулките с парче плат на тила им придаваха замислен вид и на случаен наблюдател наведените им глави щяха да напомнят за двете Марии, изобразени от някой италиански художник в епохата на ранното Възраждане.

Те работеха час след час, без да съзнават каква самотна гледка представляват, без да се замислят дали съдбата им е справедлива, или не. Даже при такова тежко положение човек може да съществува като насън. Следобед отново заваля и Мариан каза, че няма нужда да работят повече. Но ако не работеха, нямаше да им платят и затова продължиха. Полето бе толкова полегато, че дъждът нямаше възможност да пада, а под напора на виещия вятър се стичаше хоризонтално и се набиваше по тях като парченца стъкло, докато ги намокри до кости. Има различни степени на намокряне, а често хората твърдят, че са се намокрили до кости и при най-слабия дъжд. Но да работиш бавно на нивата, да чувствуваш как дъждовната вода прониква първо до краката и плещите, после до бедрата и главата, отпред, отзад, отстрани и все пак да продължиш да работиш, докато оловната светлина намалее и възвести залез-слънце — това изисква доста твърдост и даже кураж.

И все пак те не чувствуваха дъжда толкова, колкото би изглеждало на пръв поглед. И двете бяха млади, а освен това разговаряха за времето, когато заедно живееха и заедно любеха в „Талботейз“, в това щастливо зелено кътче земя, където лятото щедро раздаваше дарове на всички — на някои материални, а на тях двете любовни.

Тес би предпочела да не разговаря с Мариан за човека, който, ако не в действителност, то поне пред законите беше неин съпруг, но темата на разговора бе така неудържимо привлекателна, че против волята си Тес започна да отговаря на Марианините забележки. И макар че мокрите качулки ги шибаха в лицето, а роклите им досадно лепнеха по телата им, този следобед те прекараха в мечти и спомени за зеления, слънчев и романтичен „Талботейз“.