Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но ето че един ден във въздуха над тази открита местност се почувствува нещо особено. Беше студено, ала не мразовито, и се усещаше някаква влага, която не предвещаваше дъжд. Тя изстуди очите на Тес и Мариан, стегна челата им и проникна до костите им, макар че кожата им не беше замръзнала. Те знаеха, че това е на сняг и наистина през нощта заваля. Тес още живееше в къщата, чиито топла стена сгряваше самотните странници, намерили подслон край нея. Тя се събуди през нощта и чу над главата си някакъв шум, сякаш всички ветрове на земята си бяха дали среща там, на сламения покрив. Когато сутринта запали лампата, Тес видя, че снегът е проникнал през една цепнатина на рамката на прозореца и е образувал от вътрешната страна конус от най-ситен бял прах. Снегът бе нахлул и през комина и бе покрил пода с тънък слой, върху който оставаха отпечатъци от обувките на Тес, докато тя шеташе из стаята. Навън бурята бушуваше толкова силно, че изпълваше кухнята със снежна мъгла, но бе още много тъмно, за да може Тес да види какво става на улицата.

Тес разбра, че днес е немислимо да продължат работата на нивата с ряпа. Когато свърши да закусва под светлината на самотната малка лампа, Мариан дойде и й каза, че докато не се промени времето, ще работят с другите жени в хамбара и ще отделят сламата от житните класове. Ето защо, щом черната мантия на нощта започна да добива сиви оттенъци, те загасиха лампата, облякоха най-дебелите си рокли, завиха вълнените си шалове около врата и гърдите си и тръгнаха към хамбара. Снегът бе последвал птиците от полярния кръг като бял облачен стълб и отделни снежинки не се виждаха. Вихърът разнасяше миризма на айсберги, арктически морета, китове и бели мечки и така носеше снега, че той само облизваше земята, без да се натрупва. Тес и Мариан вървяха сгушени през покритите със снежен мъх ниви, като се стараеха да се придържат на завет до плетовете, но те по-скоро играеха ролята на филтри, отколкото на щитове срещу вятъра. Въздухът бе побелял от насищащия го снежен прах, а вятърът го въртеше и мотаеше и превръщаше света в безцветен хаос. Но и двете млади жени бяха в доста весело настроение, такова време на сухо плато не навява тъга.

— Ха, ха! Тези хитри северни птици са знаели, че идва буря — каза Мариан. — Сигурна съм, че от Полярната звезда чак дотук са летели пред виелицата. А твоят мъж, мила моя, навярно през цялото това време изгаря от жега. Господи, да можеше отнякъде да види красивата си жена! Това време хич не вреди на красотата ти, напротив — даже си се разкрасила още повече.

— Не ми говори за него, Мариан! — строго каза Тес.

— Добре, но… но ти го обичаш, нали?

Вместо да отговори, Тес със сълзи на очи импулсивно се обърна към онази посока, в която тя си представяше, че се намира Южна Америка, и като изду устните си, изпрати страстна целувка по ледения вятър.

— Да, да. Знам, че го любиш. Но, ей богу, за женени хора странен живот водите. Добре, ни дума повече няма да кажа. В хамбара няма какво да се боим от времето, но отделянето на сламата е страшно тежка работа — по-лоша от ваденето на ряпа. За мене е лесно, аз съм здрава. Но ти си по-слаба от мене. Не мога да разбера защо господарят те праща на тая работа.

Те стигнаха хамбара и влязоха вътре. Единият край на дългата постройка бе пълен с жито, а в средата отделяха сламата и още от вечерта бяха сложили под пресите достатъчно снопи да стигат за работничките да отделят слама цял ден.

— Хей, я виж Из! — извика Мариан.

И наистина към тях се приближи Из. Предния следобед тя бе тръгнала от дома на майка си и без да подозира какъв път я очаква, бе вървяла целия ден. Все пак бурята не я бе застигнала и тя бе пренощувала в хана. Фермерът се бил уговорил с майка й на пазара да я вземе на работа, ако тя пристигне днес, и затова двойката бе побързала да не закъснее.

Освен Тес, Мариан и Из тук работеха още две жени от едно съседно село — две сестри амазонки. Тес се стресна, когато разпозна в тях мургавата Кар, Дама Пика, и по-малката й сестра — Дама Каро, които искаха да се бият с нея по време на среднощната кавга в Трантридж. Те не дадоха вид, че са я познали, а може би наистина не я познаха, защото тогава бяха пийнали и също като нея не бяха живели дълго в Трантридж. Те се занимаваха с най-различни работи, които обикновено изпълняват мъже: копаеха кладенци, канавки, трапове, правеха огради, без да показват никакъв признак на умора. Славеха се като сръчни отделячки на слама и сега гледаха отвисоко на останалите работнички.