Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но сега, жестоко засегната от разказа на Из, тя трябваше да сложи край на себеотрицанието си. Защо съпругът й не й беше писал? Той съвсем недвусмислено й бе казал, че ще я уведомява ако не за друго, то поне къде се намира, а не бе пратил нито ред да й съобщи адреса си. Наистина ли е равнодушен към нея? Да не би да е болен? Не трябваше ли тя да направи първата крачка? Няма съмнение, че в своята загриженост тя можеше да събере достатъчно смелост да посети родителите му, да поиска сведения за него и да им каже колко е огорчена от мълчанието му. Ако бащата на Ейнджъл наистина е добър човек, както разправяха хората, той щеше да разбере отчаянието й. А тя можеше да скрие лошото си материално положение.

Тес нямаше как да отсъствува от фермата в делник. Единствената възможност, която оставаше, бе неделя. Тъй като Флинткоум-Еш се намираше в средата на варовито плато, гдето железницата още не беше стигнала, тя можеше да отиде само пеша. До Еминстър имаше петнадесет мили и тя трябваше да стане много рано, за да може да отиде и се върне за един ден.

Две седмици по-късно, когато снегът се стопи и сух студ скова земята, Тес реши да се възползува от състоянието на пътищата и да тръгне. В неделя, в четири часа сутринта, тя слезе от стаята си и излезе под звездното небе. Времето беше благоприятно, земята звънтеше под краката й като наковалня.

Мариан и Из знаеха, че това пътешествие е тясно свързано със съпруга й, и проявиха голям интерес. Те живееха малко по-нагоре на същата улица, но дойдоха да помогнат на Тес да се приготви за път. Убеждаваха я да облече най-хубавите си дрехи, за да спечели разположението на свекъра и свекърва си, но Тес се колебаеше, защото знаеше, че мистър Клер се придържа към суровите догми на калвинизма. От тъжната сватба бе изминала цяла година, но Тес бе запазила достатъчно дрехи от приличния си гардероб, за да може да се облече добре, макар и като проста селска девойка, която не се придържа към модата — сива рокля от мека вълнена материя с жабо от бял креп, подчертаващ розовия цвят на бузите и шията й, и жакет и шапка от черно кадифе.

— Колко жалко, че мъжът ти не може да те види сега! Истинска красавица! — възкликна Из, любувайки се на Тес, която стоеше на прага под студения блясък на звездите и на жълтата светлина на свещите.

Из Хюет великодушно бе забравила самата себе си, а и не можеше да бъде иначе. Нито една жена, която има сърце, по-голямо от лешник, не можеше да изпитва враждебност към Тес, тя имаше огромно влияние върху представителките на собствения си пол и в нейно присъствие те чувствуваха добротата и изключителната й сила, която леко побеждаваше по-недостойните женски чувства — злобата и ревността.

Като пооправиха и поизчеткаха роклята й за последен път, те я пуснаха да върви и тя потъна в седефената светлина на зората. Когато тя ускори крачките си, те чуха стъпките й да отекват по твърдия път. Даже Из се надяваше, че Тес ще успее в мисията си и макар да не изпитваше уважение към собствените си добродетели, се радваше, че в момент на изкушение не е причинила зло на приятелката си.

Цяла година без един ден бе изминала от деня, в който Клер се ожени за Тес, година без няколко дена, откакто се бяха разделили. Но в това ясно, сухо зимно утро на варовитото плато Тес помнеше целта на своето пътешествие и не униваше, а бодро крачеше напред, вдишвайки разредения въздух. Без съмнение в този момент тя мечтаеше да покори сърцето на свекърва си, да й разкаже цялата си история, да я спечели на своя страна и да си върне беглеца.

Тя скоро стигна до края на обширното плато, под което се простираше плодородната Блекмурска долина, мъглява и тиха в часовете на зората. За разлика от безцветния въздух на платото атмосферата там, в ниското, бе тъмносиня. Вместо големите ниви от по сто акра, гдето тя сега бе свикнала да работи, пред нея в долината имаше малки ниви, не по-големи от шест акра, толкова многобройни, че от високото изглеждаха като дупки на мрежа. Тук, горе, пейзажът бе бял и кафяв, а в ниското винаги зелен, както в долината на Фрум. И все пак там, в тази долина, бе започнала тъгата й и тя не я обичаше както по-рано. За Тес, както и за всеки друг, който е познал мъката, красотата се състоеше не в самата вещ, а в това какво тя символизира.

Като остави долината от дясната си страна, Тес продължи на запад, мина над Хинтокс, пресече под прав ъгъл шосето от Шертън Ебъс за Кастърбридж и заобиколи Догбъри Хил и Хай-Стой с долчинката между тях, наречена „Кухнята на дявола“. Продължавайки по стръмния път, тя скоро стигна Крос-ин-Хенд, гдето се издига ням и самотен каменен стълб, отбелязващ мястото на някакво чудо или някакво убийство, или може би и на двете. Три мили по-нататък тя прекоси правия и безлюден римски път, наречен Лонг-Еш-Лейн. Оттам по една напречна пътека Тес се спусна по един хълм в малкото градче или по-скоро село Евърсхед, което се намираше на половината път до Еминстър. Тук тя спря и още веднаж закуси здраво, но не в „Свинята и жълъда“ — защото отбягваше ханищата, — а в една къща до черквата.