Втората половина от пътя й минаваше през Бенвил Лейн и тук пейзажът бе по-красив. Но колкото по-малко път й оставаше до целта, толкова повече Тес губеше увереност и замисленото начинание започна да я плаши. Тя бе така погълната от мислите си, че не обръщаше никакво внимание на пейзажа и на няколко места едва не загуби пътя. Все пак около пладне стигна до една порта в края на котловината, в която бе разположен Еминстър.
Квадратната кула на черквата, гдето в този момент се бяха събрали пасторът и богомолците, й се видя грозна. Тя съжали, че не бе успяла да нареди някак си да дойде през седмицата. Такъв благочестив човек като свекъра й можеше да осъди жена, която е избрала неделя да пътува, без да разбере, че за нея няма друг изход. Но сега вече бе късно да се върне. Тя свали грубите обувки, с които бе дошла дотук, обу хубавите си лачени обувки и като скри старите в живия плет до портата, където лесно щеше да ги намери, се спусна по хълма. Свежият въздух бе покрил бузите й с руменина и все пак, когато приближи къщата на пастора, започна да пребледнява.
Тес се надяваше, че някаква щастлива случайност ще й дойде на помощ, но нищо подобно не се случи. Леденият вятър шумолеше неприветливо сред храстите на поляната пред къщата. Макар и облечена с най-хубавите си дрехи, Тес по никакъв начин не можеше да си представи, че в този дом живеят нейни близки роднини: и все пак нищо съществено — нито във вида й, нито в чувствата й не я отличаваше от тях — страдания, удоволствия и мисли, рождение, смърт и задгробен живот — между тях нямаше никаква разлика.
Тес събра сили, влезе през въртящата се вратичка и позвъни на входната врата. Крачката бе направена — връщане назад нямаше. Не, крачката не бе направена. Никои не й отвори. Трябваше ново усилие, за да опита пак. Тя позвъни повторно. Вълнението и умората от дългия път я накараха да потърси подкрепа — тя чакаше, облегната на стената с ръка, отпусната на бедрото. От хапливия вятър листата на бръшляна се бяха съсухрили и посивели. Те непрекъснато се удряха едно в друго и шумът действуваше на нервите й. Парче окървавена хартия от месо, подхванато от някой боклук, се носеше по улицата — прекалено леко, за да падне на земята, прекалено тежко, за да излети. Заедно с хартията се въртяха и няколко сламки.
Втория път тя бе позвънила по-силно, но пак никой не се появи. Тогава Тес слезе от площадката, отвори вратичката и излезе на улицата. И макар че нерешително се обърна към къщата, сякаш искаше да се върне, тя затвори вратата след себе си с въздишка на облекчение. Допусна, че може би са я познали (как, тя не можеше да каже) и са заповядали да не я приемат.
Тес стигна до ъгъла. Бе направила всичко, което зависеше от нея, но реши да не отбягва трудната си задача, защото после можеше да съжалява, и затова се върна, мина съвсем близо до къщата и погледна в прозорците.
А, ето каква била работата! Всички са на черква. Тя си спомни как съпругът й й бе разказвал, че баща му винаги настоявал всички членове на семейството, включително и слугите, да ходят на утринна служба и в резултат на това, като се върнели у дома, ядели студена храна. Значи, трябваше да почака да напусне черквата. Не й се искаше да се върти около къщата, за да не привлече вниманието върху себе си, и реши да мине край черквата и да отиде в страничната уличка. Но когато стигна портата на черковния двор, хората заизлизаха и тя се намери сред голяма тълпа.
Еминстърските богомолци я гледаха така, както само жители на малък град, които се прибират в празнично настроение, могат да гледат непозната жена, отделяща се от общата тълпа. Тя ускори крачка и се спусна по пътя, по който бе дошла, за да се приюти до някой плет и да почака, докато семейството на пастора се наобядва и стане по-удобно за него да я приеме. Скоро Тес остави далеч зад себе си всички богомолци, освен двама млади мъже, които бързо вървяха след нея ръка за ръка.
Когато те я позастигнаха, тя чу гласовете им. Разговаряха сериозно и женският й инстинкт й помогна да долови сходство с гласа на съпруга й. Бяха двамата му братя. Забравяйки всичките си планове, Тес се страхуваше единствено да не я настигнат сега, когато беше разстроена и не се бе подготвила за среща с тях. Макар да знаеше, че не могат да я познаят, тя инстинктивно се боеше от погледите им. Колкото по-бързо вървяха те, толкова по-бързо крачеше и Тес. Явно бе, че бяха поизмръзнали по време на дългата служба в черквата и искаха да походят бързо, за да се стоплят, преди да се приберат за обяд.
Читать дальше