Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Добър вечер, красавице!

Тя учтиво отвърна на поздрава.

Макар че наоколо бе почти тъмно, светлината на угасващия ден осветяваше лицето й. Човекът се извърна и втренчи очи в нея.

— Я, та това е девойката, дето стоя малко в Трантридж, приятелката на младия скуайр д’Ърбървил! Тогава и аз бях там — нищо, че сега живея на друго място.

Тес позна грубиянина, когото Ейнджъл свали на пода в кръчмата, загдето се бе отнесъл неприлично с нея. Обзе я страх и не отговори нищо.

— А сега честно си признай, че това, дето казах в града, е истина, макар че любовникът ти не беше съгласен, а, хитрушо? Трябва да ми искаш извинение, задето той ме удари.

Тес пак не отговори. За преследваната жена, изглежда, имаше само един изход. Изведнаж тя плю на петите си и с бързината на вятъра, без да се обръща, тича по пътя, докато стигна до порта, която водеше в горичка. Тя се мушна вътре и не спря, докато не се почувствува в безопасност.

Листата под краката й бяха сухи, а храстите див чимшир, които растяха сред голите дървета, бяха достатъчно гъсти, за да я предпазват от вятъра. Тес натрупа сухите листа на голям куп, направи в средата нещо като гнездо и пропълзя в него.

Не е чудно, че спа лошо и че постоянно се събуждаше. Дочуваха й се странни шумове, но тя се опитваше да се убеди, че вятърът шуми из клоните. Представяше си Клер сред топлия климат от другата страна на земното кълбо, докато тя трепереше тук от студ. „Има ли на тоя свят по-окаяно същество от мен?“ — запита се Тес и като се замисли за пропадналия си живот, добави: „Всичко е суета.“ Тя продължи да повтаря тези думи механично, докато не се сети, че те съвсем не подхождат за съвременния живот. Така бе мислил Соломон преди две хиляди години, а тя, макар че не беше мислител, бе отишла далеч по-напред. Ако всичко беше само суета, кой щеше да й обръща внимание. Уви, всичко беше по-лошо от суета — неправда, наказание, жестокост, смърт. Съпругата на Ейнджъл Клер сложи ръка на челото си, попипа извивките на черепа си и очните кухини, изпъкващи под нежната кожа, и си помисли, че ще дойде време, когато черепът й ще бъде гол. „О, защо това не стане още сега!“ — си каза тя.

Обладана от тези странни мисли, тя отново чу подозрителен шум сред листата. Може би е вятърът. Но не, почти нямаше вятър. Сякаш нещо трепереше, а после пляскаше с криле или хриптеше и клокочеше. Тя скоро се увери, че това са някакви живи същества, особено когато шумът горе в клоните биваше последван от тежко тупване на земята. Ако се беше скрила тук при други обстоятелства, тя щеше да се изплаши. Но сега, освен от хора не се страхуваше от нищо.

Най-после се развидели. Първо просветля небето, а сетне и гората.

Щом успокоителните и прозаични лъчи на слънцето проникнаха в гъсталака и възвестиха началото на работния ден, Тес се измъкна изпод купчината листа и смело се огледа наоколо. Сега тя разбра какво я бе обезпокоило през нощта. Горичката, където се бе подслонила, завършваше на това място с ограда, зад която се простираха ниви. Под дърветата се търкаляха няколко фазана, чиито ярки пера бяха обагрени с кръв. Някои бяха мъртви, други едва помръдваха крила, трети гледаха изцъклено в небето и бързо дишаха, четвърти се бяха свили или изтегнали — всички се гърчеха в агония — всички, освен щастливците, чиито мъки бяха свършили още през нощта.

Тес веднага разбра каква е работата. Предишния ден ловци са принудили птиците да се скрият в това кътче на гората. Убитите и умрелите преди падането на нощта са били намерени и прибрани, а тежко ранените фазани са избягали и са се скрили или са накацали по дебелите клони, където са стояли, докато през нощта съвсем отслабнат от загубената кръв и започнат да падат един по един.

В детските години понякога й се бе случвало да зърне някои от тези странно облечени мъже, които заничат иззад плетовете или се взират в храстите с насочени пушки и с кръвожаден огън в очите. Бяха й обяснили, че макар да изглеждат груби и брутални по време на лов, те невинаги са такива: всъщност те са съвсем мирни хора, освен през някои седмици на есента и зимата, когато, като жителите на Малайския полуостров, ги хваща амок и те си поставят за цел да убиват; в този случай жертвите им бяха беззащитни пернати същества, които хората развъждат единствено за да задоволяват склонността си към убийство — какво жестоко, какво нерицарско отношение към по-слабите членове на общото семейство на живите същества!

Като човек, който чувствува чуждите страдания не по-малко от своите, първата мисъл на Тес бе да прекрати мъките на още живите птици. Със собствените си ръце тя изви вратовете на всички, които можа да намери, и ги остави на същото място, докато лесничеите дойдат да ги потърсят — а те сигурно щяха да дойдат.