Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Заминавам за Бразилия сам , Из — каза той. — Разделих се с жена си по лични причини, които нямат нищо общо с пътуването ми. Възможно е никога вече да не се съберем. Може би никога няма да ви обикна, но… бихте ли дошли с мен вместо нея?

— Наистина ли искате да дойда?

— Да, искам! Достатъчно страдах и имам право да потърся облекчение. А вие поне ме обичате безкористно.

— Добре… ще дойда — след кратко мълчание каза Из.

— Съгласна ли сте? Нали разбирате какво значи това, Из?

— Това значи, че ще живея с вас, докато сте там… това ми стига.

— Помнете, че сега не можете да разчитате на моралните ми задръжки. Но длъжен съм да ви напомня, че в очите на цивилизацията — искам да кажа, на западната цивилизация — това е престъпление.

— Все ми е едно! Когато жената преживява такава мъка и няма друг изход, на нея й е все едно.

— Тогава не слизайте, останете!

Задминаха кръстопътя — една миля, две мили, а Клер не й каза нито една нежна дума.

— Много ли ме обичате, Из? — внезапно запита той.

— Да… вече ви казах. Обичах ви през цялото време, докато бяхме заедно във фермата.

— Повече от Тес?

Тя поклати глава и прошепна:

— Не, не повече от Тес.

— А защо?

— Защото никой не би могъл да ви обича повече от Тес… Тя би дала и живота си за вас. Повече от това и аз не бих могла да направя.

Като пророка от планината Тавор в такъв момент Из Хюет с готовност би скрила истината, но очарованието, което Тес будеше в нейната по-груба натура, я накара да бъде откровена.

Клер мълчеше. Сърцето му се разтуптя, когато чу този неочаквано искрен отговор на човек, в думите на когото не можеше да се съмнява. Сълзи задавиха гърлото му. В ушите му отново прозвуча: „Тя би дала и живота си за вас. Повече от това и аз не бих могла да направя!“

— Забравете празния ни разговор, Из! — внезапно каза той и обърна коня. — Не зная какво говоря! Ще ви закарам до пътя за вашето село.

— Това ли е наградата за откровеността ми към вас? Ох, не мога да го понеса… не мога… не мога!

Из Хюет избухна в истеричен плач и започна да се бие по главата, когато разбра какво е направила.

— Съжалявате, че постъпихте справедливо към човек, който не е тук? О, Из, не разваляйте добрата си постъпка, като съжалявате за нея.

Постепенно тя се успокои.

— Добре, сър. Може би и аз не знаех какво говоря, когато… се съгласих да дойда! Искам… невъзможното!

— Защото аз вече имам жена, която ме обича.

— Да, да! Имате!

Стигнаха до кръстопътя, който бяха задминали половин час преди това, и тя скочи на земята.

— Из… моля ви, забравете временното ми лекомислие — извика той. — Постъпих така необмислено, така лошо!

— Да го забравя? Никога, никога! За мен това не беше лекомислие!

Той почувствува, че напълно заслужава упрека, който прозвуча в главата й, и обзет от неизразима скръб, скочи до нея и я хвана за ръка.

— Из, нали ще се разделим като приятели? Вие не знаете колко изстрадах!

Тя бе истински великодушно момиче и не позволи огорчението да помрачи тяхната раздяла.

— Прощавам ви, сър! — промълви тя.

— Слушайте, Из — каза той, насилвайки се да играе ролята на наставник, макар че нямаше никакво желание за това. — Искам, когато видите Мариан, да й кажете, че трябва да бъде добра жена и да не прави глупости. Обещайте ми това и кажете на Рети, че на този свят има много по-достойни мъже от мен и че заради мен трябва да постъпва умно и добре — запомнете думите ми, — умно и добре, заради мене! Изпращам им това послание като умиращ на умиращ, тъй като никога вече няма да ги видя. А вие, Из, вие ме спасихте с вашите откровени думи за жена ми, спасихте ме от безумие и предателство. Жените може да са лоши, но в такива случаи те са по-добри от мъжете. Само заради това аз никога няма да ви забравя. Бъдете винаги честно и откровено момиче, както досега, и мислете за мен като за недостоен любим, но верен приятел. Обещайте ми!

Тя обеща.

— Господ да ви благослови и да ви пази, сър. Сбогом!

Той отмина с двуколката, но щом изчезна от погледа й, Из свърна по черния път и се хвърли върху насипа в припадък на отчаяние. Тази вечер тя се върна в майчиния си дом късно пред нощта със странен и измъчен вид. Никому не каза къде е прекарала вечерните часове от раздялата си с Клер до завръщането си у дома.

И Клер, след като се сбогува с Из, бе измъчван от болезнени мисли. Устните му потръпваха, но не Из бе причината за неговата скръб. Тази вечер той насмалко щеше да изостави пътя към най-близката гара и да подкара коня през Южноуесекския хребет, който му препречваше пътя, към дома на Тес. Не го задържа нито някакво презрение към нея, нито някакво съмнение в любовта й към него. Не! Задържа го чувството, че независимо от нейната любов, потвърдена от признанието на Из, фактите не се бяха променили. Ако е бил прав в началото, и сега е прав. Освен това той бе взел съдбоносно решение и възнамеряваше да го проведе докрай, докато не го отклони някаква по-властна сила от тази, която бе изпитал същия следобед. Може би скоро щеше да се върне при Тес. Същата нощ той взе влака за Лондон, а след пет дни се прости с братята си на пристанището и замина за Бразилия.