Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Клер намери за добре да не дава адреса й на родителите си, за да не влизат във връзка с нея, а тъй като и двамата не знаеха истинската причина за раздялата, те не му го поискаха. Същия ден той напусна бащиния си дом, защото искаше колкото може по-бързо да свърши с всичко.

Като последно задължение преди да замине, той трябваше да отиде във фермата в Уелбридж, гдето бе прекарал с Тес първите три дни след сватбата. Дължеше нищожна сума за наем и трябваше да върне ключовете и да прибере някои дребни вещи, останали след отпътуването им. Тук, под този покрив, над него бе разперила крила най-тъмната сянка в живота му. Но когато отключи вратата на всекидневната и погледна вътре, той най-напред си спомни за щастливото пристигане в един също такъв следобед, за първото радостно усещане от съвместния живот, за първата вечеря, за бъбренето пред камината със сплетени ръце.

Фермерът и жена му бяха на нивата и Клер беше сам в къщата. Под напора на чувства, за които не бе държал сметка, той се качи до спалнята, която не бе споделил с нея нито веднаж. Леглото бе застлано, така както Тес го бе подредила в деня на заминаването. Имелът висеше под балдахина на същото място, където го бе закачил. През тези три-четири седмици той беше пожълтял и листенцата и зрънцата му се бяха сбръчкали. Ейнджъл свали клончето и го смачка в камината. Докато стоеше там, той за първи път се усъмни дали е постъпил благоразумно и правилно. Но нима не го бяха измамили жестоко? Сломен от толкова много и така противоречиви чувства, той коленичи пред леглото с влажни очи.

— О, Тес! Ако ми беше казала по-рано, бих могъл да ти простя! — простена той.

От долния етаж се чуха стъпки. Клер стана и погледна от стълбата. Долу стоеше жена. Когато тя вдигна глава към него, той позна бледата, черноока Из Хюет.

— Мистър Клер — каза тя, — дойдох да ви посетя, вас и мисис Клер, и да видя как сте със здравето. Мислех си, че може би вече сте се върнали.

Той бе узнал тайната на това момиче, но тя още не бе отгатнала неговата тайна. Това бе честна девойка, която го любеше — девойка, която би станала толкова или почти толкова подходяща жена на един фермер, колкото и Тес.

— Сам съм — каза той. — Вече не живеем тук. — След като й обясни защо е дошъл, той я запита: — По кой път ще се приберете у дома, Из?

— Аз вече не живея в „Талботейз“, сър — отвърна тя.

— А защо?

Из сведе очи.

— Там беше така скучно, че напуснах. Сега живея ей нататък. — И тя посочи в противоположна посока, в посоката, в която отиваше и той.

— Сега прибирате ли се? Ако желаете, мога да ви закарам.

Мургавото й лице потъмня още повече от нахлулата кръв.

— Благодаря ви, мистър Клер — отвърна тя.

Клер скоро намери фермера, уреди наема и му плати обезщетение заради това, че бяха напуснали квартирата внезапно. После се върна при коня и двуколката и Из скочи до него.

— Напускам Англия, Из — каза той, когато потеглиха. — Заминавам за Бразилия.

— Мисис Клер одобрява ли идеята за такова пътешествие? — запита тя.

— За сега тя няма да дойде с мен… може би след около една година. Аз отивам да разузная… да видя какъв е животът там.

Изминаха значително разстояние в източна посока, но Из не каза нито дума.

— Какво правят другите? — заинтересува се Клер. — Как е Рети?

— Когато я видях за последен път, беше нещо нервна, отслабнала и с хлътнали бузи, като болна. Никой вече няма да се влюби в нея — разсеяно каза Из.

— А Мариан?

— Мариан се пропи.

— Наистина ли?

— Да. Фермерът я изгони.

— А вие?

— Аз не пия и не съм болна. Но… но вече не пея преди закуска.

— Защо така? Спомняте ли си как хубаво пеехте „Това беше в градината на Купидон“ и „Панталоните на шивача“ при сутрешното доене?

— О, да! Когато дойдохте най-напред, сър. А след като постояхте малко, вече не пеех.

— А защо посърнахте така?

Черните й очи блеснаха вместо отговор, а погледът й се плъзна по лицето му.

— Из! Как може да проявявате такава слабост! И то по такъв като мен! — каза той и потъна в размисъл. — Ами… ако ви бях предложил да ми станете жена?

— Ако ме бяхте поискали, щях да кажа „да“ и вие щяхте да вземете жена, която ви обича.

— Наистина ли?

— Самата истина! — страстно прошепна тя. — О, господи, нима чак сега разбрахте!

Стигнаха до страничен път, който водеше към някакво село.

— Трябва да сляза. Ето, там живея — внезапно каза Из, която не бе проговорила ни дума след признанието.

Клер дръпна поводите и конят намали ход. Ейнджъл бе озлобен срещу съдбата си. Беше горчиво настроен срещу социалните порядки, защото го бяха притиснали в ъгъл, откъдето не можеше да се измъкне по законен път. Защо да не си отмъсти на обществото, като се разпорежда с личния си живот така, както намери за добре, вместо раболепно да се кланя на условностите?