Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тази ужасна ирония, резултат на сляпо великодушие, за първи път наведе Клер на мисълта, че с женитбата си той напълно бе разрушил кариерата си. Вярно е, че лично за себе си той не държеше много да направи кариера. Но заради родителите и братята си искаше да си създаде добро име. А сега, докато гледаше свещта, пламъкът й безмълвно му казваше, че тя е създадена да свети на разумни хора и че й е противно да осветява лицата на хора, измамени и неуспели в живота.

Когато вълнението му се поуталожи, на моменти той пламваше от гняв срещу нещастната си жена, задето го принуждаваше да лъже родителите си. В яда си той едва не й заговорваше високо, сякаш тя се намираше в стаята при него. А после в тъмното се разнасяше нейният гугукащ глас, жален и умолителен, устните й нежно се докосваха до челото му и той сякаш чувствуваше топлия й дъх.

В същата тази нощ жената, която така бе унизил, си мислеше колко великодушен и добър е съпругът й. Но и над двамата бе надвиснала сянка, много по-тъмна от сянката, която виждаше Ейнджъл Клер — сянката на неговата ограниченост. Въпреки всичките си опити да бъде независим в мислите и съжденията си, този образован, изпълнен с добри намерения човек, типичен представител на последната четвърт на века, си оставаше роб на обичаите и условностите, на които го бяха научили в детството му. Нито един пророк — а сам той не беше пророк — не му бе казал, че всъщност младата му жена е достойна за похвалите на крал Лемуел не по-малко от всяка друга жена, която изпитва такова отвращение към греха, защото нейните морални ценности трябва да се измерват не с това, което е направила, а с разбиранията й. Освен това в такива случаи човекът, когото разглеждаме отблизо, губи, тъй като липсват сенки да скрият недостатъците му, докато далечните мъгляви фигури са обкръжени с почит, защото от разстояние недостатъците им изглеждат като добродетели. Размишлявайки върху това какво липсва на Тес, Клер недовиждаше качествата й и забравяше, че не всякога съвършенството е по-ценно от всичко.

На закуска разговорът се въртеше около Бразилия и всички изразиха надежда относно успеха на замисления от Клер план, независимо от обезкуражителните съобщения на някои фермери, които бяха емигрирали и се върнаха по домовете си, преди да е минала и година. След закуска Клер отиде в градчето да си свърши някои работи и да изтегли от местната банка всичките си пари. Когато се връщаше, при черквата той срещна мис Мърси Чант, която приличаше на светлина, излъчена от черковните стени. Тя носеше няколко библии за учениците си. Нейният мироглед беше такъв, че при случки, които причиняваха болка на другите хора, тя само блажено се усмихваше. Това бе завиден резултат, макар че по мнението на Ейнджъл тя го бе постигнала, принасяйки неоправдано човечеството в жертва на мистицизма.

Тя бе научила, че се готви да напусне Англия, и му каза, че намирала плана му за великолепен и многообещаващ.

— Да, от материална гледна точка този план несъмнено е добър — отвърна той. — Но, драга Мърси, това значи да скъсам с всичко досегашно. Може би манастирът е за предпочитане.

— Манастир ли! О, Ейнджъл Клер!

— А защо не?

— Ах ти, грешни човече! За да отидеш в манастир, трябва да станеш монах, и то монах католик.

— А да станеш католик, е грешно, пък грехът води към гибел, нали? Попаднал си натясно, Ейнджъл Клер!

— Аз се гордея, че съм протестантка — строго каза тя.

При тези думи отчаянието на Клер премина в демонична жестокост, която кара човек да постъпва против истинските си принципи. Повика я да се приближи и сатанински прошепна в ухото и най-еретическите мисли, които му дойдоха наум. Той се разсмя, защото лицето й се изкриви от ужас, но внезапно млъкна, когато ужасът й се смеси с болка и загриженост за него.

— Драга Мърси — каза той, — прости ми! Струва ми се, че съм си загубил ума.

Тя не го опроверга. С това те се разделиха и Клер се върна у дома. Той предаде скъпоценностите на съхранение при местния банкер, докато не настъпят по-щастливи дни. В банката остави тридесет лири, които да бъдат изплатени на Тес през следващите месеци, когато тя пожелае, и прати писмо в долината Блекмур, с което я уведомяваше за разпорежданията си. Надяваше се, че тази сума и парите, които й бе дал на ръка — около петдесет лири — ще й бъдат напълно достатъчни да посрещне нуждите си на първо време. Освен това той й бе казал при непредвидени случаи да се отнася до баща му.