Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Сега нека да се разберем — меко започна той. — Между нас няма лоши чувства, но има нещо, с което засега не мога да се примиря. Ще се опитам, ще направя всичко възможно да се примиря. Ще те уведомявам къде смятам да отивам веднага щом реша окончателно. И ако свикна с мисълта… ако това е желателно и възможно… ще се върна при теб… Но докато не се върна при теб, по-добре е да не се опитваш да дойдеш при мен.

Това строго решение се стори на Тес като смъртна присъда. Сега тя ясно разбра в каква светлина я вижда той. Той не можеше да гледа на нея, освен като на човек, който го е измамил жестоко. И все пак заслужаваше ли такова отношение една жена, дори когато е извършила прегрешение като нейното? Но Тес не можеше повече да спори с него, тя само повтори неговите думи:

— Докато ти не се върнеш при мен, аз не трябва да се опитвам да дойда при теб?

— Точно така.

— Мога ли да ти пиша?

— О, да… ако си болна или имаш нужда от нещо. Надявам се, че това няма да се случи, така че аз ще ти пиша пръв.

— Съгласна съм с условията ти, Ейнджъл, защото ти по-добре знаеш какво наказание заслужавам. Само че… само че… не ме наказвай повече, отколкото мога да понеса.

Това бе всичко, което тя каза по този въпрос. Ако Тес умееше да се преструва, ако бе направила сцена, ако бе припаднала, ако се бе разплакала истерично на този самотен път, може би той нямаше да устои пред нея, независимо от дребнавата ярост, която го бе обзела. Но готовността й да страда дълго, улесни неговата кауза. Самата тя бе най-добрият му адвокат. А към покорството й, което може би бе симптом на безразсъдното подчинение на обстоятелствата — характерна черта на целия род д’Ърбървил, — се прибави и гордост и тя не се опита да докосне нито една от множеството струни, които можеха да затрептят под нейните молби.

След това те заговориха само за практически неща. Той й предаде пакет с доста голяма сума пари, които бе изтеглил от банката за тази цел. Брилянтите, които, изглежда, Тес можеше да носи само докато е жива, но не и да продава (ако правилно бе разбрал завещанието), той предложи да даде от нейно име на съхранение в банката. Тя с готовност се съгласи.

Като уредиха тези неща, те се върнаха при колата и той й помогна да се качи. Плати на коларя и му обясни къде да я закара. Клер взе чантата и чадъра си — единствените вещи, които бе донесъл — и се сбогува с нея. Така те се разделиха.

Каретата пълзеше бавно, нагоре по хълма, а Клер гледаше след нея, като се надяваше, без сам да знае защо, че Тес ще погледне за момент през прозорчето. На нея и през ум не й мина подобна мисъл, а и не би се осмелила да го направи, докато лежеше в колата едва ли не в припадък. Той гледаше как тя си отива и обзет от мъка, цитира един стих от един поет, като го предаде посвоему:

— „Господ не е на небето и нищо не е в ред на земята.“

Когато каретата с Тес се скри зад хребета на хълма и Ейнджъл се обърна да поеме своя път, той едва ли съзнаваше, че още я обича.

Когато се спуснаха в Блекмур и край Тес се разстла пейзажът на нейната младост, тя се отърси от вцепенението си. Първата й мисъл бе как ще погледне родителите си в очите.

Стигнаха бариерите на пътя, недалеч от селото. Вдигна ги непознат човек. Нямаше го стареца, който бе вършил тази работа в продължение на много години и който я познаваше. Сигурно бе напуснал на Нова година, деня, в който обикновено назначаваха нови служители. Тя отдавна не бе получавала вести от дома и запита кантонера какво ново има в селото.

— О, нищо — отвърна той. — Марлот си е Марлот. Някои и други измряха. А една от дъщерите на Джон Дърбифийлд се оженила тази седмица за някакъв си фермер-джентълмен. Сватбата правили на друго място. Джентълменът бил от такъв знатен род, че семейството на Джон му се видяло много бедно, за да го покани. Изглежда, младоженецът не знае, дето откриха, че самият Джон произхожда от древен благороден род със семейни скелети, които и до ден-днешен лежат в собствени гробници, само че този род загубил богатството си по времето на римляните. Ама сър Джон, както сега му викаме, отпразнува сватбата, колкото можа да смогне, и почерпи всички в енорията, а жена му пя в „Чистата капка“ почти до дванайсет часа през нощта.

Като чу всичко това, на Тес й стана толкова болно, че реши да не се прибира у дома така тържествено с кола и с целия си багаж и принадлежности. Тя попита кантонера дали може да си остави нещата при него за известно време и след като той се съгласи, освободи колата и отиде в селото по една странична уличка.