Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Дали имаше намерение да я удави? Вероятно да. Наоколо нямаше жива душа, а реката бе достатъчно широка и дълбока и той лесно би могъл да осъществи плана си. Да я удави, ако иска: така е по-добре, отколкото да се разделят на следния ден и да живеят далеч един от друг.

Под тях бързото течение препускаше и образуваше водовъртежи, като подхвърляше, изкривяваше и разсичаше отразения образ на луната. Пяна кипеше по повърхността, а сплетени водорасли се мятаха и обвиваха коловете на мостчето. Да можеха двамата заедно да паднат сега в реката! — така здраво се бяха вкопчили един в друг, че нямаше да успеят да ги спасят — щяха да напуснат този свят почти безболезнено и никой вече нямаше да упреква нито нея, нито него за това, че се беше оженил за нея. Така в последния час от живота си той ще я обича, а ако живеят, докато той се пробуди, отвращението, което денем изпитваше към нея, щеше да се върне и този час щеше да остане в спомените й само като сън.

Поиска й се да направи някакво движение, което да завлече и двамата в бездната, но не посмя. Тя никак не държеше на своя живот — това бе вече доказала, — но нямаше право да разполага с неговия. Стигнаха благополучно на отсрещния бряг.

Там се простираха владенията на абатството и като я притисна още повече, той продължи да върви, докато стигна разрушения олтар на черквата. До северната му стена имаше празен каменен ковчег на някакъв абат, в който, както бе обичайно, се излягаше всеки турист, склонен към неуместни шеги. Клер внимателно положи Тес в този ковчег. Целуна я повторно по устните и дълбоко въздъхна, сякаш бе постигнал някаква силно желана цел. След това легна на земята до нея и изтощен, незабавно потъна в дълбок, мъртвешки сън, неподвижен като дърво. Душевното напрежение, което бе вляло такава сила в тялото му, си бе отишло.

Тес седна в ковчега. Нощта, макар и суха и сравнително мека за сезона, все пак бе достатъчно хладна, за да бъде опасна за полуоблечения Клер, легнал на земята. Ако го оставеше, той по всяка вероятност щеше да лежи там до сутринта и рискуваше да се простуди и да умре. Тя бе чувала за смъртни случаи след сомнамбулизъм. Но как да събере кураж да го събуди и да му каже какво е правил. Та той би умрял от срам, ако научеше за безумната си постъпка към нея. И все пак Тес излезе от ковчега и леко го разтърси, но не можеше да го събуди, без да действува по-енергично. Трябваше на всяка цена да направи нещо, защото, завита само с чаршафа, тя трепереше от студ. Възбуждението по време на краткотрайното приключение й бе попречило да усеща силно студа, но това блажено състояние бе преминало.

Изведнаж й хрумна да опита чрез внушение. С цялата твърдост и решимост, която можа да намери у себе си, тя прошепна на ухото му:

— Да продължим, мили! — и насърчително го хвана за ръка. За нейно облекчение той се съгласи безропотно. Изглежда, думите й го бяха върнали към предишния му сън, който сякаш оттук нататък навлизаше в нова фаза, и той си представяше, че тя е възкръснала и духът й го води към небето. Така тя го заведе за ръка до каменния мост и като минаха по него, стигнаха до вратата на жилището им. Тес беше боса, камъните нараняваха краката й, а студът я пронизваше до кости. Клер беше по вълнени чорапи и, изглежда, не усещаше студа.

По-нататък всичко беше лесно. Тя го накара да си легне на канапето, на което спеше, и го зави с топли одеяла. После набързо запали дърва в камината, за да го сгрее добре. Тя тайно се надяваше, че от шума, който вдига, той ще се събуди. Но умът и тялото му бяха изтощени до крайност и той не се помръдна.

Когато се срещнаха на другата сутрин, Тес веднага разбра, че Ейнджъл не знае нищо за нейното участие в нощната разходка, макар че, колкото се отнася до самия него, може би се досеща, че е прекарал нощта неспокойно. Всъщност тази сутрин той се бе събудил от сън дълбок като смъртта и по време на тези първи няколко мига, когато мозъкът изпробва силата си, подобно на отърсващ се Самсон, смътно си бе припомнил, че през нощта бе станало нещо необикновено. Но действителността скоро го накара да забрави опитите да възстанови нощните преживелици.

Клер чакаше да му се проясни мисълта. Той от опит знаеше, че ако някакво негово решение, взето предната вечер, не се разпръсне на следната утрин, това решение е основано единствено на разума, дори и да е взето под влиянието на чувствата, и на такова решение трябва да се окаже доверие. В бледата утринна светлина той размишляваше върху решението си да се раздели с нея. В това решение вече липсваха онзи порив и онова негодувание, които го бяха породили, липсваше страстта, която изгаряше. Останали бяха само костите на решението, само скелетът му, но скелет, който въпреки всичко съществуваше. Клер вече не се колебаеше.