Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Вечерта, нощта и сутринта преминаха така, както и предишните. Само веднаж, в един-единствен случай, някогашната свободна и независима Тес се осмели да направи крачка към сближение. Това стана, когато той за трети път се готвеше след ядене да отиде в мелницата. На ставане от масата той й каза „довиждане“. Тя отговори и същевременно протегна устни към него. Той не се възползува от поканата, а бързо се обърна настрани и каза:

— Ще се върна навреме.

Тес се сви, сякаш я бяха ударили. Колко често се бе опитвал той да целуне устните й против нейното желание. Колко често бе казвал весело, че устните й ухаят на маслото, яйцата и меда, които бяха основната й храна, че устните й уталожвали глада му и какви ли не още глупости от тоя род. А сега устните й не го интересуваха. Той забеляза как тя потръпна и меко каза:

— Разбери, че трябва да помисля как ще живеем по-нататък. Налага се известно време да живеем заедно, за да избегнем неприятния за теб скандал, който би последвал, ако се разделим веднага. Но ти трябва да разбереш, че правим това само заради приличието.

— Да — разсеяно каза Тес.

Той излезе. Но по пътя за мелницата спря и за момент съжали, че не бе постъпил по-любезно и не я бе целунал поне веднаж.

Така преминаха тези печални два-три дни. Наистина те живееха под един покрив, но бяха по-чужди един на друг, отколкото когато бяха само влюбени. За нея бе съвсем ясно, че енергията на Клер е парализирана от усилието му да измисли, както той се беше изразил, какво да правят по-нататък. Тя бе поразена, когато се убеди в непреклонността на този човек, който преди й изглеждаше така благ. Неговото упорство бе наистина прекалено жестоко. Сега тя вече не очакваше прошка. Много пъти, докато той беше в мелницата, тя вземаше решение да го напусне, но се страхуваше, че вместо да му помогне, по този начин може да го постави в още по-неприятно и унизително положение, когато хората узнаят за постъпката й.

В същото време Клер бе потънал в сериозен размисъл. Мислите го преследваха и му причиняваха болка. Те го изгаряха, изтощаваха, изсушаваха цялата му предишна нежност и любов към домашното огнище. На всяка крачка той се питаше, понякога на глас: „Какво да правя? Какво да правя?“ Веднаж тя случайно го чу. Това я накара да изостави досегашното си мълчание по въпроса за тяхното бъдеще.

— Предполагам, че… че няма да живееш с мен… дълго, нали, Ейнджъл? — запита тя. Ъглите на устата й бяха увиснали и издаваха колко големи усилия й са били необходими, за да запази тоя израз на сдържано спокойствие върху лицето си.

— Не мога да живея с теб, без да презирам себе си, и което е може би още по-лошо — да презирам тебе. Разбира се, имам пред вид съвместен живот в общоприетия смисъл на думата. Каквито и други чувства да изпитвам сега, поне не те презирам. И позволи ми да говоря откровено, иначе няма да можеш да разбереш всичките ми тревоги. Как можем да живеем заедно, докато оня човек е жив? Всъщност той е твоят съпруг, а не аз. Ако беше умрял, може би нямаше да бъде така. Но това не е всичко. Има и нещо друго, което засяга и бъдещето на други хора. Помисли си! Ще минат години и ще ни се родят деца, а тая истина от миналото рано или късно ще излезе наяве, защото няма такова място на земята, където никой не отива и откъдето никой не идва. Помисли си за нещастните деца от наша кръв и плът, които с течение на времето, колкото по-големи стават, толкова по-силно ще чувствуват позора си. Какъв удар за тях! Какво бъдеще! Можеш ли с чиста съвест да ми кажеш „Остани!“, след като си помислиш за тази перспектива? Не смяташ ли, че е по-добре самите ние да понесем нещастието, вместо да го прехвърляме на други.

Клепачите й, натежали от скръб, бяха спуснати надолу както преди.

— Не мога да кажа „Остани!“ — отвърна тя, — не мога! Не бях се вглеждала толкова далеч в бъдещето.

Тес беше жена и — нека си признаем — упорито и тайно продължаваше да се надява, че близостта на интимния семеен живот в края на краищата ще сломи неговата студенина, независимо от волята му. Макар и наивна в обичайния смисъл на думата, Тес беше истинска жена, а за жената би било недостатък, ако инстинктивно не познава силата на близостта. Тя съзнаваше, че ако това средство не успее, нищо друго няма да й помогне. „Няма смисъл да се надявам на разни стратегически хитрости“ — казваше си Тес. Но тя не можеше да угаси в себе си пламъка на тази последна надежда. Сега той й бе обяснил създалото се положение от нова гледна точка — нова поне за нея. Наистина тя никога не се бе вглеждала така напред в бъдещето и ярката картина, която той й нарисува — мисълта, че един ден децата й ще я презират, — бе смъртна присъда за нейното честно и човечно сърце. Собственият й опит я бе научил, че при известни обстоятелства има само едно нещо, което е по-хубаво от това да живееш почтено, и това нещо беше въобще да се откажеш от живота. Като всички просветлени от страдания тя виждаше в думите на Сюли Прюдом „Ти ще се родиш!“ Присъда за своите потомци.