Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

От пламенната им любов бе останала само пепел. Дълбоката скръб от предната вечер беше отстъпила място на апатия. Изглежда, нищо вече не можеше да възпламени у тях предишната страст.

Той я заговори спокойно и тя отговори със същата сдържаност. После се приближи до него и се вгледа в острите черти на лицето му, сякаш бе забравила, че и той можеше да се вгледа в нейното.

— Ейнджъл! — каза тя, като леко го докосна с пръсти, сякаш не можеше да повярва, че пред нея стои в плът и кръв човекът, който някога бе неин любим.

Очите й блестяха, бледите й бузи още не бяха хлътнали, макар че полузасъхнали сълзи бяха оставили светли бразди по тях, а устните й, нейните алени устни, бяха бледи като лицето й. Животът все още пулсираше в нея, но потискан от душевната мъка, той биеше така неравномерно, че и най-малкото напрежение щеше да доведе до истинска болест, да замъгли блясъка на очите й и да изтъни устните й.

Тя изглеждаше съвсем целомъдрена. Природата — така невероятно лъжлива — бе сложила върху лицето на Тес печата на девствеността и сега той я гледаше съвсем слисан.

— Тес, кажи ми, че не е истина. Не, не може да бъде истина!

— Истина е.

— Всяка дума?

— Всяка дума.

Той я погледна умолително, сякаш бе готов да приеме лъжа от нейните устни и с помощта на софистиката да я превърне в неоспорима истина. Но тя повтори:

— Вярно е!

— А той жив ли е? — запита Ейнджъл.

— Детето умря.

— А мъжът?

— Той е жив.

Нов пристъп на отчаяние се изписа по лицето на Клер.

— В Англия ли е?

— Да.

Той закрачи безцелно из стаята, после внезапно каза:

— Ето какво е становището ми. Мислех си — както би си помислил всеки човек, — че като се откажа от честолюбивите си стремежи да си взема жена с положение в обществото, богата, запозната с живота, ще си намеря селска девойка, която да притежава не само румени бузи, но и целомъдрие. Но… не желая да те упреквам и няма да го направя.

Тес така добре разбираше положението му, че нямаше нужда да й говори повече. Това я доведе до отчаяние. Тя знаеше, че той бе загубил всичко.

— Ейнджъл, никога не бих се съгласила да се оженим, ако не знаех, че в края на краищата за теб има последен изход, макар да се надявах, че ти никога няма да…

Гласът й стана дрезгав.

— Последен изход ли?

— Да, да се отървеш от мен.

— Как?

— Като се разведем.

— Боже мой, как може да си толкова наивна! Нима мога да се разведа с тебе!

— Можеш… сега, след като… ти признах. Мислех си, че моята изповед ще ти даде основание за развод.

— О, Тес, какво си дете. Колко си невежа — нищо не разбираш. Не зная точно какво си, но ти не познаваш законите — да, не ги разбираш.

— Как, нима не можеш да се разведеш?

— Наистина не мога.

Тъжното й лице почервеня от срам.

— А аз си мислех… — шепнешком започна тя — о, сега разбирам колко подла ме смяташ. Повярвай ми, кълна се, повярвай ми, аз бях сигурна, че можем да се разведем. Надявах се, че няма да го направиш… но никога не съм се съмнявала, че можеш да се отървеш от мен, ако решиш и ако никак… ако никак не ме обичаш.

— Сгрешила си.

— Ах, значи, трябваше… да, трябваше да го направя снощи. Но ми липсваше смелост. Такава съм си.

— За какво ти е липсвала смелост?

Тя не отговори и той я хвана за ръката.

— Какво си мислила да правиш? — запита той.

— Да сложа край на живота си.

— Кога?

Тя се сгърчи под изпитателния му поглед.

— Снощи — отвърна тя.

— Къде?

— Под твоето клонче имел.

— Господи!… А как? — строго запита той.

— Ще ти кажа, ако не ми се сърдиш — отговори тя, като се дръпна. — С въженцето от моя куфар… но не можах… да го изпълня докрай. Страхувах се да не опозоря името ти.

Това неочаквано признание, изтръгнато насила, го потресе. Той отвърна очи от нея, без да пуска ръката й, и каза:

— Слушай добре. Да не си посмяла да помислиш за такова ужасно нещо. Как можа! Ще ми обещаеш като на твой съпруг втори път да не правиш подобен опит.

— Готова съм да обещая. Разбрах колко е лошо.

— Лошо! Не намирам думи да окачествя тази недостойна постъпка.

— Но, Ейнджъл — умолително започна тя, като го гледаше с широко отворени очи, — исках да го направя само заради тебе, да върна свободата ти и да избегнеш скандала с развода, а бях сигурна, че ще искаш развод. И през ум не би ми минало да го правя заради себе си. А пък и да го направя със собствените си ръце, би било прекалено добро за мене. Ти, мъжът, когото погубих, трябва да нанесеш удара. Струва ми се, че ако това беше възможно, бих те обикнала още повече — ако можеше да накараш себе си да го извършиш, след като не ти остава друг изход. Чувствувам се така недостойна за теб. И толкова много ти преча!