Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но такава е лисичата хитрост на госпожа Природа, че до този момент Тес, заслепена от любовта си към Клер, бе забравила за възможните последици от нея и виждаше в тях само своето нещастие, а не мислеше за това, че те могат да се отразят и на други.

Ето защо тя не можа да противопостави нищо на неговите доводи. Но както у всички прекалено чувствителни хора у Клер възникна вътрешна борба, защото той откри един аргумент срещу своите собствени доводи, от който почти се уплаши. Този аргумент беше нейната изключителна физическа привлекателност и тя би могла да се възползува от това обстоятелство. Освен това тя би могла да добави: „На някое плато в Австралия или в равнините на Тексас кой ли ще знае и кой ли ще го е грижа за моето нещастие? Кой би могъл да упреква мене или тебе.“ Все пак както повечето жени тя прие картината, която той й нарисува, като нещо неизбежно. И може би е била права. Сърцето на жената благодарение на своята интуиция разбира не само своята болка, но и болката на мъжа. Дори никой да не отправеше подобни упреци срещу него или срещу потомците му, собствената му капризна фантазия можеше да ги породи у него.

Настъпи третият ден след отчуждаването. Някой би се осмелил да изтъкне странния парадокс, че ако беше по-чувствен, Клер би се държал с Тес по-благородно. Ние не казваме това. И все пак любовта на Клер беше крайно неземна и идеална, за да може да се вмести в условията на всекидневието. Когато човек изпитва такива чувства, присъствието на любимото същество му влияе по-малко, отколкото, неговото отсъствие, тъй като той си изработва един идеален образ, лишен дори от истинските недостатъци на любимата. Тес откри, че нейното присъствие не е чак толкова силен довод, колкото се надяваше. Той беше прав, когато казваше, че тя е друга жена — различна от жената, която бе разпалила страстите му.

— Обмислих това, което ми каза — заговори му тя, като чертаеше с показалец по покривката на масата. С другата ръка подпираше главата си, а венчалният й пръстен сякаш им се подиграваше. — Напълно си прав. Така трябва да бъде! Трябва да ме напуснеш.

— А ти какво ще правиш?

— Мога да се върна у дома.

Клер не бе помислил за тази възможност.

— Сигурна ли си? — запита той.

— Да. Трябва да се разделим и по-добре да направим това веднага и да приключим с въпроса. Веднаж ти ми каза, че съм привличала мъжете мимо тяхната воля и ако стоя непрестанно пред очите ти, може да промениш плановете си противно на желанието и решението си. А после твоето разкаяние и моята скръб ще бъдат непоносими.

— Значи, искаш да се върнеш у дома, така ли? — запита той.

— Искам да се разделим и да си ида у дома.

— Добре, така да бъде.

Макар че не вдигна очи към него, Тес потрепери. Тя веднага остро и болезнено почувствува, че всъщност никак не искаше той да се съгласи с предложението й.

— Страх ме беше, че всичко ще свърши така — промълви тя със спокойно лице и втренчен поглед. — Не се оплаквам, Ейнджъл. Мисля… че така е най-добре. Думите ти ме убедиха окончателно. И дори никой да не ме упреква, ако останем заедно, един ден, след години, ти може да ми се разсърдиш за най-малката дреболия и като знаеш миналото ми, да се изкушиш да ми надумаш неща, които да чуят собствените ми деца. Това, което сега ми причинява само болка, тогава ще бъде за мен мъчение и ще ме убие. Ще си ида… още утре.

— И аз няма да остана тук. Въпреки че не исках пръв да заговоря за това, смятам, че е разумно да се разделим поне за известно време, докато бъда в състояние по-добре да преценя положението. А после ще ти пиша.

Тес крадешком погледна съпруга си. Той беше блед, дори трепереше. Но както преди тя бе поразена от неговата решителност, дълбоко заседнала в душата на този кротък човек, за когото се бе омъжила — волята му да подчини по-грубите на по-възвишените чувства, материята на идеята, плътта на духа. Склонности, стремежи, навици — буйният вятър на неговата непреклонна воля ги подмяташе като изсъхнали листа.

Той вероятно забеляза погледа й, защото поясни:

— Когато съм далеч от хората, имам по-добро мнение за тях. — А после цинично добави: — Кой знае, може някой ден пак да се съберем просто от скука. Мнозина са го правили.

Същия ден Клер започна да събира багажа си. Тес се качи горе и също взе да прибира нещата си. И двамата мислеха едно и също — и двамата знаеха какво мисли другият: че на следващата сутрин те наистина може би щяха да се разделят завинаги въпреки успокоителните предположения, които правеха, съзнавайки, че и двамата са хора, за които всяка вечна раздяла би била истинско мъчение. И двамата знаеха, че в първия ден след раздялата взаимното им влечение (за себе си тя знаеше, че ще го люби винаги, независимо от постъпките му) ще бъде може би по-силно от всякога, но времето ще го уталожи. В студената светлина на новия ден практическите доводи, по силата на които той не я приемаше за своя жена, можеха да се проявят още по-силно. Нещо повече — когато двама души веднаж се разделят и престанат да живеят заедно, под един покрив — незабелязано се появяват нови влечения, които напират да запълнят всяка празнота, непредвидени събития се изпречват на пътя на желанията и намеренията, а старите планове се забравят.