Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Полунощ дойде тихо и тихо отмина. В долината на Фрум нямаше нищо, което да възвести настъпването на този час.

Скоро след един часа из тъмния фермерски дом, който по-рано бе служил за жилище на д’Ърбървиловци, се разнесе леко скърцане. Тес, която спеше в спалнята на горния етаж, го чу и се събуди. Изскърцало бе стъпалото на завоя на стълбата — както обикновено то не бе заковано добре. Тя видя, че се отваря вратата на спалнята й, после в потока лунна светлина се появи фигурата на съпруга й, който се движеше с някаква странна предпазливост. Той беше само по риза и панталони, но пристъпът на радост, който я обхвана, замря, когато забеляза, че той гледа в пространството с празен поглед. Когато стигна до средата на стаята, той спря и прошепна с неописуемо тъжен глас:

— Мъртва! Мъртва! Мъртва!

Понякога след силни преживявания Клер ходеше насън и даже правете странни неща. Така през нощта, след като се бяха върнали от пазара, точно преди да се оженят, той бе възпроизвел в спалнята си боя с човека, който я бе обидил. Тес разбра, че продължителното напрежение го е довело сега до това състояние на сомнамбул.

Доверието й към него бе пуснало такива дълбоки корени в сърцето й, че независимо дали беше буден, или спеше, тя не изпитваше никакъв страх от него. Дори да бе влязъл с пистолет в ръка, той едва ли би разколебал доверието й като към неин защитник.

Клер се приближи и се наведе над нея.

— Мъртва! Мъртва! Мъртва! — пак промълви той.

След като я гледа втренчено известно време със същия поглед на неизмерима печал, той се наведе още по-ниско, обгърна я с ръце и я уви в чаршафа като в саван. После я вдигна от леглото с почит, каквато се оказва на мъртвец, и я пренесе през стаята, шепнейки:

— Моя бедна, нещастна Тес… моя скъпа, любима Тес!

Любовните думи, които той така сурово потискаше в себе си, когато беше буден, бяха безкрайно сладки за нейното самотно, жадно за ласки сърце. Дори и да трябваше да спасява еднообразния си живот, тя не би направила усилие да излезе от положението, в което бе изпаднала. Лежеше неподвижно, страхувайки се дори да си поеме дъх, и се чудеше какво ще прави с нея Ейнджъл. Той я изнесе на площадката на стълбата.

— Жена ми — мъртва, мъртва! — възкликна той.

Той спря за миг, за да отдъхне, и се облегна с нея на перилата. Дали ще я хвърли долу? Инстинктът за самосъхранение бе почти угаснал у нея и тъй като знаеше, че на сутринта той щеше да си отиде може би завинаги, тя лежеше в обятията му, без да обръща внимание на опасното си положение и изпитваше по-скоро удоволствие, отколкото страх. Да можеха да паднат заедно, и двамата да станат на парчета — колко добре, колко хубаво би било това!

Той обаче не я хвърли, а като се подпря на перилото, нежно я целуна по устните, същите тези устни, които през деня презираше. След това я прегърна още по-силно и слезе по стълбата. Скърцането на разкованото стъпало не го събуди и те стигнаха благополучно до долния етаж. Като освободи за момент едната си ръка, той дръпна резето и излезе навън, чуквайки леко крака си в ръба на вратата. Но, изглежда, това не му направи впечатление и като се озова на простор, той я облегна на рамото си, за да я носи по-лесно. Липсата на дрехи до голяма степен облекчаваше товара му. Така той я понесе към реката, която течеше на няколко ярда от къщата.

Тя още не бе предугадила крайната му цел — ако въобще той имаше някаква цел — и започна да прави предположения, сякаш наблюдаваше сцената отстрани. Тя му бе отдала така спокойно цялото си същество и сега мисълта, че той гледа на нея като на изключителна своя собственост, с която може да разполага, както намери за добре, й доставяше удоволствие. При ужасяващата мисъл за близката раздяла тя се утешаваше с това, че сега той наистина я признава за своя жена и че не се отказва от нея — пък нека в това признание той да стигне дотам, че да си присвои правото да й причини болка!

Внезапно тя се сети какво сънува Клер — за онази неделя сутрин, когато я бе пренесъл през водата заедно с другите доячки. Те го любеха почти колкото нея (ако беше възможно човек да обича по-силно) — нещо, което Тес едва ли би могла да допусне. Клер не я пренесе през моста, той направи няколко крачки надолу по реката към мелницата, а после спря до самата вода.

Реката пълзеше сред безкрайните ливади и често се разделяше на отделни ръкавчета, които безцелно лъкатушеха и образуваха малки безименни островчета, а после се връщаха и пак се вливаха в общия широк поток. Клер бе спрял до място, гдето водите течаха заедно и реката беше пълноводна и дълбока. През нея беше прехвърлено тясно мостче за пешеходци, но есенните води бяха отвлекли перилото и сега беше останала само голата греда. Тя се издигаше само на няколко инча над бързите води и дори човек, който е на себе си, трудно би минал по нея, без да му се завие свят. През деня Тес бе наблюдавала от прозореца на стаята си как младежи минават по гредата, за да покажат, че умеят да пазят равновесие. Вероятно съпругът й също ги е видял, защото той сега стъпи на гредата и тръгна по нея.