Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Тя се ядоса на себе си. Наистина нямаше никакво извинение да тръгнеш без гума, непрекъснато се случваше човек да спука гума по тия пътища, пълни с остри камъчета, разпилени пирони и какво ли още не. Ако се бе случило на някой друг, тя без колебание щеше да каже: „Сам си си виновен, не е много умно да тръгнеш така“, но се беше случило на нея и сега можеше да каже същото на себе си.

Тя изтегли колата вляво на банкета, за да не пречи на движението, макар да нямаше кой знае какво движение по този спокоен път през жилищната зона на града. После се огледа. Не беше далеч от „Зебра драйв“ — най-много половин час път пеша, и лесно можеше да си отиде вкъщи и да изчака господин Дж. Л. Б. Матекони да се прибере за вечеря. После можеха да дойдат и да проведат заедно операцията по спасяване на белия микробус. Или пък — за да си спестят излишното разтакаване — можеше да му звънне в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ където той работеше до късно и да го помоли да й донесе резервната гума на път към „Зебра драйв“.

Тя се огледа. Обществен телефон имаше в търговския център, а също — по-добра идея — в близката къща на доктор Мофат. Доктор Мофат, който бе помогнал на господин Дж. Л. Б. Матекони да се възстанови от тежката депресия, живееше със съпругата си в стара къща с огромна градина, чиято порта маа Рамотсве сега отвори предпазливо, защото знаеше какви кучета живеят понякога в подобни дворове. Не излая куче, но се чу изненаданият глас на госпожа Мофат, която се появи иззад един храст, който подрязваше.

— Маа Рамотсве! Винаги се появявате изневиделица и стъпвате на пръсти.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Не идвам по работа. Идвам, защото спуках гума с микробуса и ми се налага да се обадя на господин Дж. Л. Б. Матекони за помощ. Имате ли нещо против, маа?

Госпожа Мофат спусна градинските ножици в джоба си.

— Може да отидем да се обадите веднага, а после да пием чай, докато чакаме господин Дж. Л. Б. Матекони — каза тя.

Те влязоха в къщата, маа Рамотсве се обади на господин Дж. Л. Б. Матекони, каза му за бедата, която я е сполетяла, и му обясни къде е. После съпругата на доктора я покани на чай на верандата. Те седнаха на една малка масичка и се разприказваха.

Имаше много, за което да си говорят. Госпожа Мофат беше живяла в Мочуди, докато мъжът и управляваше там една малка болница. Тя познаваше Обед Рамотсве и още много семейства, също приятели на семейство Рамотсве. Маа Рамотсве обичаше повече от всичко да си спомня за онези дни, толкова отдавна потънали в миналото, но така скъпи за нея. Те й напомняха коя бе всъщност.

— Спомняте ли си шапката на баща ми? — попита тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Ходеше с една и съща шапка години наред. Беше много стара.

— Помня я — потвърди госпожа Мофат. — Докторът казваше, че била много мъдра шапка.

Маа Рамотсве се засмя.

— Предполагам, че една шапка вижда много работи — каза тя. — Все трябва да е научила нещо. — Тя замълча. Спомни си деня, в който баща й загуби шапката си. Беше я свалил по някаква причина и забравил къде я е сложил. Почти цял ден претърсваха Мочуди, разпитваха навсякъде дали не са я видели и накрая я намериха на една стена, закачена от човек, който явно я беше намерил на пътя. Щеше ли сега някой в Габороне да закачи една шапка на безопасно място, ако я намери на пътя? Тя силно се съмняваше. Вече не ни е грижа за шапките на другите, както беше едно време, нали?

— Липсва ми Мочуди — каза госпожа Мофат. — Липсват ми утрините, когато слушахме хлопките на стадата. Липсват ми песните на децата на връщане от училище, които вятърът донася случайно.

— Добро място е Мочуди — каза маа Рамотсве. — На мен ми липсват хората и техните разговори за съвсем дребни неща.

— Например за шапки — подхвърли госпожа Мофат.

— Да, например за шапки. И за животни. И кое бебе се е родило и как са го кръстили. Такива работи.

Госпожа Мофат наля още чай в чашите и те помълчаха няколко минути, всяка заета с мислите си. Маа Рамотсве мислеше за баща си, за Мочуди и за своето детство, толкова щастливо, макар и без майка. А госпожа Мофат мислеше за родителите си, за баща си, художника, който бе ослепял, и колко ли е било трудно да се движиш в пълна тъмнина.

— Имам някои снимки, които може би ще ви бъде интересно да видите — каза след малко госпожа Мофат. — Това са снимки от онези дни в Мочуди. Ще познаете кой е на тях.

Тя влезе в гостната и се върна с голяма кутия за снимки.

— Имах намерение да ги подредя в албуми — каза тя, — но така и не стигнах до това. Някой ден, може би.