Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Тя щеше да продължи да мисли какво може да се направи, макар да бе ясно, че в крайна сметка маа Макутси щеше да узнае истината за господин Селелипенг, това не можеше да се предотврати. Ами ако маа Макутси знаеше? Тя предполагаше, че маа Макутси смята любимия си за ерген или разведен, но можеше да се окаже, че знае много добре, че той има жена и четири деца. Възможно ли беше? Ако една жена е достатъчно отчаяна, тя сигурно е готова да тръгне, с когото и да е, дори с женен мъж, с пълното съзнание, че той е обвързан — било с надеждата, че може да го отнеме от жена му, било поне за да прекарат заедно един приятен период от живота си. Мъжете често постъпват по този начин, макар че делят по-неохотно жената с друг мъж. Но тя знаеше и случаи, в които мъже завързваха връзка с омъжени жени напълно наясно, че те никога няма да напуснат мъжете си.

Би ли постъпила така маа Макутси, питаше се тя. Спомни си странния разговор, в който помощничката й беше казала с отчаяние, че няма смисъл да се запознаваш с мъже по баровете, защото там всички да женени. Вероятно това значеше, че тя изключва тези мъже от полезрението си. И все пак, един такъв се бе изпречил на пътя й, особено такъв чаровник с коса на път по средата и подкупваща усмивка. Възможно ли бе при тези обстоятелства тя да се поддаде и да реши, че това е нейният шанс, независимо, че човекът е женен? За маа Макутси времето течеше неумолимо. Скоро по-младите мъже щяха да престанат да я забелязват и тогава тя щеше да разчита само на вниманието на по-възрастните. Може би се чувстваше отчаяна. Може би беше съвсем наясно с положението на господин Селелипенг? Но не. Не, каза си маа Рамотсве, не беше така. Тя не би ми говорила с подобен ентусиазъм, ако знаеше, че това е връзка без бъдеще. Щеше да е по-предпазлива, по-резервирана, дори тъжна. Тя нямаше да блика от ентусиазъм.

Маа Рамотсве с радост остави тези мисли настрана, защото пристигна в Молепололе. Белият микробус пое по един изровен път, който водеше към къщата на нейната стара приятелка маа Нтомби Боко, бивша главна касиерка в Националната банка в Габороне, пост, на който се бе пенсионирала на петдесет и четири години и се бе завърнала в Молепололе, за да управлява там местния клон на „Асоциацията на жените от селата на Ботсуана“.

Тя намери маа Боко в двора на къщата й, под една тента, опъната над портата, за да пази сянка. На двора беше иззидана малка кахлена печка, а върху печката имаше голям черен тиган.

Маа Боко я посрещна топло и сърдечно:

— Прешъс Рамотсве! Да, ти си! Познах те, маа!

— Аз съм — каза маа Рамотсве. — Дошла съм да те видя.

— Много се радвам — каза маа Боко. — Седя си тук, варя сладко и си мисля: „Къде ли се дянаха всички? Защо не идва никой да ме види, да си поговорим?“

— И ето че аз дойдох — каза маа Рамотсве. Тя знаеше, че нейната приятелка е много общителна и един цял ден, без да поклюкарства с някого, е за нея голяма изпитание. Не ставаше дума за злостни клюки, маа Боко не би казала лоша дума за никого, но все пак беше страшно любопитна жена и живо се интересуваше от живота на другите. Впечатлени от речите, които държеше по погребенията, когато някой трябваше да застане и да поговори за делата на починалия, приятелите й я убеждаваха да влезе в Парламента, но тя отказваше. Обичала да говори за интересни неща, а в Парламента никога не ставало дума за нещо интересно.

— Те говорят само за пари, за пътища, за такива неща — казваше им тя. — Това е важно и някой трябва да говори и по тези въпроси, но това са си мъжки работи. Ние, жените, имаме да си говорим за по-важни неща.

— Не, не, маа — казваха другите. — Не е правилно да говорите така. Мъжете искат да разсъждаваме така. Искат да мислим, че важните неща не са за женските глави и не са важни за жените. Но те са много важни! И ако оставим само мъжете да говорят за тях и да решават всичко, един ден ще се събудим и ще установим, че мъжете са взели всички решения, но тези решения устройват самите мъже.

Маа Боко се бе замислила внимателно над това.

— Има нещо вярно — бе казала тя. — В банката решенията се взимаха от мъжете. Мен никой не ме е питал за нищо.

— Видя ли? — казваха другите. — Така става то. Мъжете винаги правят така. Ние, жените, трябва да се изправим и да говорим.

Маа Рамотсве опита сладкото, което вареше маа Боко. Тя взе лъжичката, която приятелката й подаде.

— Добро е — каза тя. — Мисля, че е най-доброто сладко в Ботсуана.

Маа Боко поклати глава.

— Тук, в Молепололе има жени, които правят много по-хубаво сладко от мене. Някой ден ще ти донеса от техните сладка да видиш какво значи хубаво сладко.