Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

„Половината от лекарството го изпихме — каза си маа Рамотсве. — А сега другата половина.“

Тя погледна през прозореца. Чиракът беше излязъл малко преди девет и като се вземеше предвид времето за изчакване по кръговото движение на някои места и няколко погрешни завоя, трябваше да се появи всеки момент. Тя можеше обаче да започне да му разказва какво е станало на срещата с маа Тсоламосесе.

— Мъжът е починал — каза тя. — Пенсионирал се и е починал, но самата маа Тсоламосесе е добре, живее с пенсията си на вдовица. Мисля, че нищо не й липсва. Живее в удобна къща, с внуците си. Мисля, че е щастлива.

— Това е много хубаво — рече господин Молефело. — Разсърди ли се, когато й казахте какво се е случило?

— Много се изненада — отвърна маа Рамотсве. — Първо изобщо не повярва, че сте го направили вие. Наложи се да я убеждавам. После каза, че много смело постъпвате, като си признавате. Това каза.

Господин Молефело, който преди малко бе весел, сега пак оклюма.

— Сигурно ме мисли за много лош човек. Сигурно си мисли, че съм злоупотребил с гостоприемството й. Постъпил съм ужасно към нея.

— Тя разбира. Има голям житейски опит. Тя разбира, че момчетата понякога постъпват именно така. Не си мислете, че се е ядосала или нещо подобно.

— А не е ли?

— Не. Радва се, че сте решили да се извините. Тя е готова да ви прости.

— Тогава трябва веднага да отида — каза господин Молефело.

Маа Рамотсве пак хвърли поглед към прозореца. Белият микробус стоеше паркиран зад сервиза.

— Няма нужда да ходим дотам, раа. Тя е тук. Маа Тсоламосесе току-що пристигна. Ей сега ще влезе. — Маа Рамотсве замълча. — Добре ли сте, раа?

Господин Молефело преглътна.

— Чувствам се много смутен, маа. Лошо ми е. Но мисля, че съм готов.

Маа Тсоламосесе гледаше мъжа, който стоеше насреща й.

Много добре изглеждаш — каза тя. — Едно време колко слабичък беше. Беше още малък.

— Ти ми беше майка, маа. Грижеше се за мен.

Тя му се усмихна.

— Бях ти майка в Габороне. Беше ми син, докато беше тук. Сега съм много горда с теб. Маа Рамотсве ми каза колко добре ти е потръгнало.

— Но постъпих много зле с теб — каза господин Молефело. — Твоето радио…

— Радиото е дреболия — прекъсна го маа Тсоламосесе. — Важен е човекът.

— Съжалявам, маа. Съжалявам, че го направих. Никога нищо друго не съм откраднал. Беше един-единствен път.

— Бъди спокоен, раа — каза тя. — Вече ти казах. Радиото е дребна работа.

Те седнаха, докато маа Рамотсве приготвяше чая. После, с чаша силно сладко питие в ръцете, те си разказаха живота си. В края на разговора маа Рамотсве дръпна настрана господин Молефело и тихо му каза:

— Има нещо, което можете да направите за тази жена. Няма да ви струва много пари, но това е нещо, с което можете да сте й полезен.

Той погледна през рамо към маа Тсоламосесе.

— Тя е толкова добра жена — прошепна. — Такава си беше тогава, такава си е и сега. Ще направя каквото мога.

— Тя има едно внуче — прошепна маа Рамотсве. — Съвсем малко момиченце. Няма да живее още дълго заради онази жестока болест. Но дотогава можете да направите живота му различен. Можете да дадете пари на маа Тсоламосесе за детето. За добра храна, месо, хубави дрешки. Даже и да е кратък този живот, поне да го направите по-приятен. И ако сторите това, раа, тогава ще сте направили повече от необходимото.

Господин Молефело я погледна.

— Права сте, маа. Мога да го направя. Не е кой знае какво.

— Тогава кажете на маа Тсоламосесе. Идете и й кажете.

Маа Тсоламосесе изслуша внимателно господин Молефело. После сведе глава и каза:

Винаги съм знаела, че си добър човек, раа. И преди толкова много години пак го знаех. Нищо, което чух, нищо не ме накара да си мисля нещо друго.

Тя вдигна поглед и взе ръката му. Маа Рамотсве се обърна. Господин Молефело бе заслужил този миг, той бе лично негов и тук не беше нужен друг свидетел.

Този ден господин Молефело написа два чека: един на маа Рамотсве за нейния хонорар три хиляди пули, солидна сума, но той можеше да си го позволи и още един за две хиляди пули, които щяха да се депозират в Пощенската банка на името на маа Тсоламосесе, за нуждите на малката й внучка. За училищните такси щяха да са необходими още чекове, но все пак господин Молефело печелеше много добре и тези разходи нямаше да му натежат. В замяна на това, както му бе казала маа Рамотсве, след толкова тревоги той най-сетне бе изплатил дълга към миналото си и си бе спечелил отново право на чиста съвест.