Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

След киното те отидоха в едно заведение и си поръчаха вечеря. Седнали на една маса до вратата, те си говореха един за друг, както правят влюбените, хванали ръце под масата. Точно тогава пристигнаха маа Рамотсве с господин Дж. Л. Б. Матекони. Маа Макутси представи своя приятел на маа Рамотсве, която се усмихна и любезно го поздрави. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони не останаха дълго.

— Нещо си притеснена — каза господин Дж. Л. Б. Матерни на маа Рамотсве, докато отиваха към микробуса.

— Много ми е тъжно. Направих едно откритие, което много ме натъжи. Но сега не съм в състояние да говоря за това. Моля те, господин Дж. Л. Б. Матекони, откарай ме до вкъщи. Много ми е тъжно.

Да, мислеше си маа Рамотсве, този свят може да бъде много отчайващо място. Но човек не може да седне и да мисли непрекъснато за всичко, което не върви или върви наопаки. Няма смисъл от това, защото нещата се влошават допълнително. Много повече неща в този живот ни дават повод за благодарност, отколкото за недоволство. Да не говорим колко време се губи, ако човек седне да се ядосва за несправедливостите в света, вместо да си гледа всекидневната работа, която също чака да бъде свършена. Човек трябва си изкарва хляба, което в дадения случай означаваше маа Рамотсве да остави мрачните мисли и да се погрижи за господин Молефело и неговата чиста съвест. Повече от седмица измина, откак се бе срещнала с маа Тсоламосесе. По-лесната задача бе изпълнена. Сега оставаше да намери Тебого, момичето, с което господин Молефело се бе отнесъл така жестоко.

Информацията, с която разполагаше, беше оскъдна, но ако Тебого бе станала медицинска сестра, тя със сигурност фигурираше в някакви регистри и можеше да бъде открита в тях. Това беше добра отправна точка, а в случай че оттам не излезеше нищо, имаше други нишки, по които да продължи издирването. Маа Рамотсве знаеше, че Тебого е от Молепололе. Можеше да отиде там и да намери човек, който познаваше семейството й.

Скоро стана ясно, че като медицинска сестра не може да я намери. След като се срещна със съответния служител, който отговаряше за регистрацията на медицинските сестри, лесно можеше да установи дали някога жена с такова име е била регистрирана в Ботсуана. И понеже не откри нищо, това можеше да означава, че Тебого или не бе завършила курса, или го беше завършила, но не се бе регистрирала като медицинска сестра. Маа Рамотсве се замисли. Може би връзката на Тебого с Молефело бе имала много по-пагубни последствия върху живота й, отколкото си представяше. Човешкият живот е нещо тъй деликатно. Втурнеш ли се в нечий живот, поемаш риска изцяло да промениш посоката му. Изпусната дума, необмислена постъпка, някой рязък жест — и щастието може да бъде сменено със страдание.

Маа Рамотсве нямаше нищо против да отскочи до Молепололе. Това беше възможност да се види със стари приятели, които живееха там. Особено с една жена, пенсионирана касиерка, която познаваше целия град и можеше да й каже нещо и за семейството на Тебого. Може би и самата Тебого живееше там и маа Рамотсве щеше да се срещне с нея. Налагаше се да бъде много тактична, особено ако Тебого вече бе омъжена. Може би съпругът й не знаеше за бебето, а мъжете понякога са собственически настроени и малко крайни относно тези неща. На тях, разбира се, не им се налага да гледат децата, не им се налага да ги носят вързани на гърба си няколко години и не им се налага да удовлетворяват техните ежедневни, ежечасни и ежеминутни потребности. Въпреки това мъжете имат твърди разбирания по въпросите за децата.

Една чудесна утрин тя отпътува за Молепололе. Въздухът беше кристалночист и свеж, а слънцето не прежуряше силно. Докато караше, тя обмисляше събитията от последните дни и особено обезпокоителните разкрития, които бе направила за връзката на маа Макутси с господин Селелипенг. Това, което бе разбрала, я потресе, а на другата сутрин объркването й се задълбочи, след като маа Макутси бе говорила надълго за господин Селелипенг и бе споделила с нея колко прекрасно се разбира с него.

— Трябваше по-рано да ви разкажа за това — каза тя на своята шефка. — Но първо исках да съм сигурна, че не е нещо мимолетно. Не исках да дойда и да ви кажа, че съм срещнала подходящия мъж, а след седмица да се окаже, че всичко е свършило. Не исках да стане така.

Докато маа Макутси говореше, маа Рамотсве усети все по-силна тъга. Почтеността изискваше незабавно да й каже всичко, помощничката й имаше право да го знае, а да не й каже значеше да скрие от нея информация, която тя имаше право да знае. Нямаше ли да се почувства маа Макутси много по-излъгана и предадена, ако откриеше, че точно маа Рамотсве е знаела, че господин Селелипенг е женен и не й е казала? Ако човек не може да разчита приятелите и колегите да му помогнат в такива случаи, тогава на кого да разчита? И все пак, да й го каже сега щеше бъде така жестоко и брутално, а и би отнело всяка възможност да направи нещо, за да намали болката от разкритието.