Сесили Зигесар - Новачката

Надъхани и мотивирани от представлението на своите мажоретки, Бухалите от „Уейвърли“ сразиха Гъсоците от „Св. Луций“ с 6:3. В момента, в който прозвуча финалният сигнал, Брет се затича към стаята в общежитието. Върху леглото лежеше мобилният й телефон. Нима е бил там през цялото време? Имаше три неотговорени повиквания — всички от сестра й — и едно съобщение: „Аз съм на пристанището. Ела, ако искаш. ЕД“

Тя бързо навлече най-сексапилните си маркови панталони и най-прилепналата си ефирна блуза без ръкав „Даян Фон Фюрстенберг“, и вдигна ципа на заострените си кожени черни ботуши. Затича се надолу към брега.

Ерик стоеше на малката палуба на яхтата, облечен в бежови панталони и зелено поло с дълъг ръкав. Държеше бинокъл пред очите си и наблюдаваше нещо сред дърветата. Въдицата му бе подпряна на парапета на лодката. Когато чу стъпките й зад себе си, той се обърна, все още с бинокъл пред очите. Брет инстинктивно покри гърдите си, все едно бинокълът излъчваше рентгенови лъчи.

— Няма футболни мачове за теб, така ли? — попита я Ерик и свали бинокъла.

— Тц.

— Те не са ли най-съществената част от днешния ден?

Да, такива са, стига бившето ти гадже да не е куотърбек в противниковия отбор. Брет не знаеше дали Джеремая изобщо е получил „Късам с теб“ — съобщението, което беше оставила на гласовата му поща, но като че ли не се и интересуваше.

— Не съм много запалена по футбола — отвърна тя резервирано. — Ще получа ли позволение да се кача на борда?

— Разбира се — засмя се той.

— Е — Брет прокара ръце по хромирания парапет на яхтата, — тази лодка има ли си име?

— Все още не. Чисто нова е — отговори Ерик, без да откъсва впитите си в нея сиви очи. — Мислех си да използвам за кръстник Хемингуей.

Брет потрепна вътрешно. „Например нещо от «И изгрява слънце»?“, дощя й се да попита.

— Като каква играеш в отбора по хокей на трева?

— О, център съм — отговори Брет, все едно това нямаше особено значение, въпреки че се занимаваше с този спорт от седемгодишна и беше вкарала два от шестте гола днес.

Ерик отново се засмя тихо и вдигна въдицата.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо. Просто… ами, не мога да си те представя в спортен екип за хокей.

— А опита ли? Да си ме представиш, имам предвид — Брет кокетно се усмихна. Беше удивително смела, дори за собствените си представи.

— Може би — очите на Ерик бяха все още върху нея. — Поличките ви са доста къси. Вие, момичета, нарочно ги скъсявате, нали?

— Естествено, че не! — излъга Брет. — Те поначало са си къси!

Тя седна на едно от капитанските места и се загледа в блестящата вода. Църковната кула на „Уейвърли“ надничаше през елегантната, синьо-зелена растителност, а бухали кръжаха точно над тях, все едно магически привлечени към яхтата. Дори водата ухаеше изкусително.

— Исках да ти благодаря за онази нощ — най-накрая проговори Брет. — Самолетът. Вечерята. Семейната ти къща. Беше наистина супер.

Далтън свали бинокъла от врата си и каза:

— Радвам се.

Одобрителните възгласи на публиката и виковете на мажоретките долетяха приглушено откъм отдалечения футболен стадион, след което засвири музика. Брет се извърна натам, като се зачуди кой ли беше повел в резултата. Джеремая сигурно беше на терена точно в тази секунда.

— Беше наистина супер, да, но…

— Но какво? — попита предпазливо Ерик.

Стори й се, че долови нещо забавно в гласа му. Брет се чувстваше така, все едно стои на скала, надвиснала над тюркоазеното Карибско море. Имаше избора да се върне в бунгалото и да пие коктейли в хамака или да се гмурне от върха на скалата. Тя пое дълбоко въздух.

— Не мислиш ли, че можеше да има нещо, което да направи вечерта още по-суперска?

— Няма дума „суперска“ — подсмихна се Ерик. Водата се плискаше в страничния борд на яхтата.

— Да, знам — прошепна тя и сведе очи, внезапно усетила се млада и глупава.

„Върни се в бунгалото! Веднага!“, заповяда си тя наум. След това, преборила съвета на своя разум, запърха с мигли и изпъчи гърди. Нямаше идея откъде е научила тези движения, сигурно от Джени. Чу, че той си поема рязко въздух. По дяволите! Тя реши да се гмурне.

Приближи се до Ерик, който все още стоеше с въдица в ръка. Беше малко по-висок от нея, русолявата му коса падаше напред, върху очите, а отстрани на носа си имаше малка драскотина. Той отново подпря въдицата си на парапета.