Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Ерик тъкмо ми писа — промълви Брет с невярващ глас. Обикновено бледото й лице сега беше станало призрачно бяло. — И той… той мисли, че вече не трябва да се виждаме.

— Моля?! — Кели изстина. По дяволите. Това звучеше като работа на Тинсли. Беше ли се добрала действително до г-н Далтън? Вече? — Каза ли защо?

— Каза, че не било разумно — леко поклати глава Брет, — само че преди два дни очевидно не го беше грижа за разума, докато лежахме голи в леглото му.

— Да не би да се е случило нещо, което го е накарало да осъзнае какви проблеми може да си навлече? — попита Кели колебливо. — Може би се е срещнал с Меримаунт и се е уплашил?

— Може би — Брет прехапа устни, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Но не ми се вярва. Той не спомена нищо за Меримаунт.

Кели се зачуди дали Брет има съмнения, че случилото се е свързано по някакъв начин със завръщането на Тинсли, но, разбира се, нямаше намерения да я пита. За бога, защо тази година всичко беше оплетено в тайни и недомлъвки?

— Е, в края на краищата това са три реда съобщение по телефона, какво би могъл да каже повече?

Брет се взря в Кели с невиждащ поглед.

— Аз го чувствах толкова… близък. Ние почти го… направихме. — В този момент коленете й се подгънаха и тя се отпусна театрално върху леглото си. — И сега, тъкмо когато му казах, че вече съм готова да стигнем и по-далече, да го направим наистина, той ми отвръща, че всичко е свършило. Чувствам се толкова… зле… и тъпо. Сякаш съм била просто едно глупаво дете и той е изгубил търпение с мен.

— О, майната му. Далтън е смотаняк така или иначе — буйно каза Кели. Тя искаше да успокои Брет, естествено, но в същото време почувства прикрито облекчение, че не е единственото зарязано момиче в стая 303 на „Дъмбъртън“.

— Кой е смотаняк? — попита Тинсли, застанала до отворената врата, а „Блекбъри“-то й се подаваше от големия преден джоб на късия й пуловер. Известно време не последва никакъв отговор, но малко преди тишината да стане многозначителна, Кели лениво каза:

— Никълсън, публицистът на майка ми — ако Брет и Тинсли не оправеха нещата помежду си скоро, щеше да се побърка. — Мисли, че съм анорексичка, идиотът му с идиот.

Тинсли се усмихна снизходително. Щом искаха, щеше да влезе и да се престори, че им вярва. Брет не искаше да говори, докато тя беше в стаята? Няма проблем. На Тинсли й беше писнало да се съобразява с емоциите на Брет — Брет можеше да й целуне задника.

— Ами, ти наистина си ужасно слаба, Кей. Дрехите ти стоят като на закачалка — което си беше самата истина.

Кели завъртя очи и хвърли многозначителен поглед към Брет, докато Тинсли окачваше хавлията си, но Брет лежеше на леглото, все още обута в жълтите си гумени ботуши и се взираше в тавана, потънала в собственото си нещастие. Кели се зачуди с какво ли може да я разсее и незабавно се сети за „Кафе Съсайъти“.

— Къде е четвъртият мускетар? — Тинсли посочи към леглото на Джени. Брет я погледна без интерес.

— В стаята на Сейдж и Емили. Утре имат тест по френски.

Тинсли направи иронична гримаса, взе черното стерео от прозореца и го пусна. От малките тонколонки се чуха „Рейдиохед“ и тя усили леко звука, преди да се пльосне по корем на леглото до Кели. Късите й розови шорти на точки разкриваха дълги, добре оформени бедра.

— Трябва да обсъдим някои важни неща, девойки. И да измислим правилата на „Кафе Съсайъти“.

— Правила? — попита Брет и седна, за да огледа още веднъж китката на Тинсли, но сега там нямаше нищо. Колко удобно. Или пък се превръщаше в параноичка? Тя отиде до шкафчето и извади от горното чекмедже най-любимата си дреха за спане — едно от старите долнища на Джеремая, което беше толкова меко като материя и толкова избеляло, че едва личаха сините му райета. Беше спала с него толкова дълго, че би било нелепо да му го върне, след като скъсаха.

— По-скоро принципи — каза Тинсли, обърна се по гръб и кръстоса глезени — или дори цели, ако предпочитате.

Изведнъж на Брет й се стори, че отново е на парти с пренощуване заедно с най-добрите си приятелки в шести клас. Грабна шише с боди лосион и кацна на ръба на леглото до Тинсли. Голите й крака бяха съвършено гладки, в очакване на вечерта с Ерик. Е, явно усилията са били напразни, но пък винаги е приятно да си с гладки крака.

— Правило номер едно — никакви гаджета! — каза Брет и насила се усмихна. Тинсли отбеляза внезапния й прилив на ентусиазъм.

— Точно така. Особено важно е за нашето развитие като млади жени да не бъдем разсейвани от хленчещи, самовлюбени момченца, които биха повлияли на стила ни лошо.