Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Готина гривна — отбеляза Брет, опитвайки се да владее паниката в гласа си. — Откъде я имаш?

— О, моята откачена леля Елинор ми я даде миналия път, когато се видяхме — отговори Тинсли и изви китка, за да се полюбува на бижуто. — Вече съвсем е изкрейзила и си раздава нещата на всеки, който се завърти покрай нея. Сдобих се и с това прелестно перлено колие.

Хм. Колко вероятно бе тези две уникално редки и скъпоценни платинени гривни от прастари времена, които си приличаха като две капки вода, да се окажат едновременно в незначително градче като Ринклиф? Малко вероятно.

OwlNet Email Inbox

To: EricDalton@waverly.edu

From: TinsleyCarmichael@waverly.edu

Date: Четвъртък, септември 12, 21:43

Subject: Девойчета и философи

Ерик,

За мен беше голямо удоволствие да се запознаем тази сутрин. Прочетох разказа, който спомена. Имам греховно ефирна рокля в стил двайсетте, която напълно би подхождала на една героиня на Фицджералд… Мислех си, че може да ти е приятно да ме видиш с нея някой път.

Колкото и да съм щастлива от завръщането си в добрата стара „Уейвърли“, понякога ме обзема болезнено желание да усетя твърдата градска настилка под краката си. Случвало ли ти се е да ти се прииска да изчезнеш и да се затвориш в луксозен хотелски апартамент, излежавайки се в леглото до обяд, докато поръчваш „Дом Периньон 1958“ 20 20 „Dom Perinion“ — една от най-скъпите марки шампанско в света. — Б.р. от румсървиса?

Хм, мисля, че блажените мечти са поредното общо нещо между нас…

OwlNet Instant Message Inbox

БретМесършмит: Тъкмо довърших една бутилка шампанско и знаеш ли какво? Мисля, че вече няма нужда да го даваме толкова бавно. Кога ще те видя?

ЕрикДалтън: Брет, мислех си…

БретМесършмит: Хубави неща, надявам се.

ЕрикДалтън: Работата е там, че според мен това вече не е добра идея. Глупаво е. Съжалявам.

БретМесършмит: Какво???

ЕрикДалтън: Може би трябва да проведем този разговор очи в очи?

ЕрикДалтън: Брет, тук ли си още?

БретМесършмит: Има ли някоя друга?

ЕрикДалтън: Разбира се, че не. Но е хубаво да се върнем към чисто професионалните отношения учител — ученик. ОК?

ЕрикДалтън: Ехо?

ЕрикДалтън: Брет?

БретМесършмит: Да, сър. Мисля, че разбирам. Перфектно даже.

— Не съм се снимала сама, нали? Как е възможно тогава вината да е моя? — крещеше Кели в телефонната слушалка, изморена от поредната разправия с публициста на майка си, Никълсън Адамс. В уикенд секцията на „Атланта Журнал“ се беше появила някаква снимка на Кели от миналогодишно лятно парти край един басейн, под огромното заглавие: „Мери-Кейт Олсън, Никол Ричи 21 21 Популярни звездни имена от американските таблоиди. — Б.р. и дъщерята на губернатор Върнън — жадни за внимание“. Добре де, какво от това, че е поотслабнала малко в Барселона заради сърдечните си проблеми с Изи? На кого му влизаше в работата, по дяволите? Със сигурност не и на „Атланта Журнал“, нито пък на скапания Никълсън Адамс…

Тя стоеше насред празната стая, само по потник и къси панталонки — телефонът й беше звъннал, тъкмо когато се канеше да си обуе пижамата. Докато Никълсън й държеше лекция за хранителните разстройства и за начина, по който те могат да повлияят негативно на губернаторския имидж на майка й, тя загледа отражението си в огледалото. Обърна се няколко пъти, за да види тънкото си тяло от различни ъгли, но отникъде не съзря дори подобие на онези кльощави фигури, превзели всички списания. Със сигурност не беше анорексичка — току-що беше погълнала три парчета пица и половин бутилка шампанско, за бога!

— Майка ми е загрижена от вероятността дъщеря й да страда от хранително разстройство или от вероятността хората да си помислят , че дъщеря й страда от хранително разстройство? Ако действително й пука за моето здраве, предай й следващия път да ми се обади лично. — Тъкмо се канеше да прекъсне разговора, когато Адамс добави:

— Просто се помъчи да ядеш нещо от време на време, нали?

— Гледай си работата! — изкрещя Кели и затвори. Точно тогава Брет се показа на вратата, с вид на човек, който току-що е станал очевидец на катастрофа. Тя беше излязла навън с телефона си, когато Никълсън звънна. Кели нахлузи червения сатенен панталон на пижамата си и попита:

— Какво има, мила моя? — Гласът й незабавно омекна и тя остана изненадана от лекотата, с която това „мила моя“ се изплъзна от устата й. Сега, след раздялата с Изи, изглежда започваше да прехвърля несподелената си любов върху приятелките си.