Джоан Рос - В клопка

Малкълм видимо се успокои.

— Исках да изпратя в университета моите картини, за да могат студентите на Сара да видят оригиналите, но за съжаление застрахователната ми компания не разреши. Слава Богу, че Сара се оказа превъзходен имитатор.

— Наистина е удивителна — съгласи се Ноа. Реакцията на Малкълм не му бе убягнала и той не можеше да се сдържи да не дръпне лъва за опашката. — Точно й казвах, че ако реши да се спусне в тъмния свят на фалшификаторите на произведения на изкуството, може да направи цяло състояние, като продава собствените си картини като оригинали.

Приятелската атмосфера, която бе започнала да се установява, се разсея като студена мъгла под ярко слънце.

— Да — сопна се Малколм. — Предполагам, че има такава възможност. Но говорейки като колекционер, аз съм благодарен, че Сара изобщо не е способна да лъже.

Сара не удостои с внимание бързия подигравателен поглед на Ноа. Той не бе повярвал и на една нейна дума, но кой би могъл да го обвини? Нейната история бе почти толкова неубедителна, както това, което скалъпиха Питър и Малкълм, за да я доведат тук.

— Трябва да се заемам отново за работа — обади се тя.

— Добре, скъпа моя — съгласи се Малкълм. Ние с този господин имаме да обсъждаме много неща. — Очите му светнаха. — Господин Ланкастър е журналист от „Арт Дайджест“, искат в един от следващите броеве да представят моята колекция — съобщи й той с неприкрита гордост. Изведнъж й заприлича на гълъб, издул гушата си до невероятни размери.

— Наистина ли? — попита Сара и срещна ироничния поглед на Ноа. Ако този човек бе журналист от „Арт Дайджест“, тя бе Рембранд.

Ноа забеляза недоверието й и в ъгъла на устните му трепна усмивка. Изведнъж се оказаха наравно. Двама лъжци, оплетени в една интрига, която едва започваше. Ноа се улови, че очаква с нетърпение предстоящата схватка.

Докато караше обратно по извиващата се алея след разговора с Малкълм Бренд, Ноа внимателно оглеждаше всички предпазни мерки, които този човек бе взел, за да се спаси от натрапници.

Самата къща бе разположена на върха на малко възвишение — Ноа не би го нарекъл планина, както каза Сара, нито дори хълм — и бе обградена от всички страни с висока ограда. Доколкото разбираше, нямаше нужда от жици с високо напрежение. Вечер пускаха да пазят два огромни ротвайлера, които биха накарали всеки добре да си помисли, преди да прескочи оградата.

Освен това, и на източната, и на западната врата стояха пазачи. Всеки, който поиска да влезе, веднага би бил спрян и разпитан. Едно нещо обаче говореше в негова полза. Малкълм отново бе жертвал безопасността заради суетата. Вместо ярки луминесцентни лампи той бе избрал мека приглушена светлина в оттенъци на синьото и зеленото. Ако някой решеше да се скрие в сенките, това осветление му даваше огромни преимущества.

Ноа спря встрани от пътя и излезе от взетата под наем кола. Дълго стоя мълчаливо и гледа към къщата. Не че в нея не можеше да се проникне, но не си струваше риска. В момента, в който влезе в имението, той прие идеята, че тази работа ще трябва да се върши през деня. Макар че въпреки това нямаше да е детска игра, поне щеше да се наслаждава на елемента на изненада. След като пакетът трябваше да пристигне до няколко дни, Ноа бе сигурен, че мерките за сигурност ще се усилят. Ако Бренд се боеше от крадец, той вероятно очакваше това да стане под прикритието на тъмнината. През деня, реши в този момент Ноа. Това е неговият шанс.

Качи се отново в колата, запали и с удоволствие подложи лице на струята студен въздух от климатичната инсталация. Слънцето бе залязло, но температурата още бе над тридесет градуса. Върху черния асфалт блестяха мъгливи миражи, които човек никога не можеше да достигне.

Трябваше рязко да натисне спирачките, защото през пътя прибяга заек и се скри в храсталаците от другата страна. Ноа за трети път погледна в огледалото за обратно виждане. Бронзовият мерцедес определено го следваше. Той реши да му разреши да продължи. В края на краищата, един репортер от „Арт Дайджест“ няма да тръгне да се отървава от опашката си. Не искаше да се разкрие, преди да е измислил плана си.

Както обикновено, Дан уцели десятката, когато му каза, че Бренд с удоволствие ще отвори вратите си пред един журналист от „Арт Дайджест“. Цялото интервю бе едно бонбонче. Колекционерът съобщи на персонала, че през следващите няколко дни господин Ланкастър ще работи в къщата, ще прави снимки, ще си води бележки, ще „почувства мястото“.