Джоан Рос - В клопка

— Какво ли друго, наистина? — промърмори Ноа и даде поръчката на сервитьорката, която му съобщи, че не сервират пенливите вина на чаша. Заканвайки се да си вземе обратно парите от Дан, той поръча бутилка местно шампанско.

— Нещо не е наред ли? — попита той, забелязал, че пълните червени устни внезапно се бяха нацупили.

Усмивката на секундата се върна и баронесата го потупа по рамото с обсипаната си с пръстени свободна ръка:

— О, нищо. Сигурна съм, че абсолютно ще се влюбя в калифорнийското шампанско!

„Ще се наложи“, закани й се наум Ноа. Нямаше да се остави Герит да го изиграе дотолкова, че да го накара да се изръси за вносно вино.

Дамата окуражително стисна пръстите му и сапфирите се забиха още по-дълбоко.

— Извинете ме — обади се той, — но моята ръка вече ще си ляга.

— О, Боже мой! — Тя веднага го пусна, но преди Ноа да е успял да прибере ръката си от своята страна на малката интимна масичка, баронесата започна чевръсто да разтрива пръстите му. — Да възстановим кръвообращението — предложи тя услужливо.

Ноа никога не бе изпитвал такова облекчение при вида на някой човек, както когато видя, че сервитьорката се връща с шампанското. Баронесата за миг се разсея и това му позволи да измъкне ръката си и да я скрие под масата, където започна да мърда пръсти, за да се опита да ги раздвижи. Щом церемонията по отварянето на бутилката завърши, той вдигна чашата с форма на лале:

— До дъно! — Никой не можеше да го убеди, че това не е уловка.

Дамата поднесе предпазливо чашата към добре оформените си устни и нерешително опита виното, сякаш очакваше, че е разредено с арсеник. Изрисуваните й вежди се повдигнаха в израз на изненада.

— О, скъп-пи, ами че то не е толкова лошо.

— Не знаете какво облекчение ми доставя вашето одобрение — заяви сухо Ноа, облегна се на стола си и отпи от бирата си. — Добре, госпожо — изведнъж рязко каза той, — ще ми кажете ли колко ви плати Дан за тази сценка?

— Дан?

— Аха. Нали знаете, един такъв висок, със сив костюм с военна кройка. Прилича на излязъл от някой филм от четиридесетте години за войната. Герит.

Тя поклати изрусената си глава.

— Не вярвам да познавам този Герит. Да не прилича на Джеф Чандлър? Аз обожавам тези стари филми. А вие? Ако бях американка, щях да гласувам за Рони, защото беше такъв умопобъркващ морски офицер! — Привлекателната й усмивка отново засия.

Проклинайки се, че изобщо продължава с този фарс, Ноа не се сдържа да попита:

— Кой Рони?

Големите зелени очи се разшириха:

— Скъп-пи, ами че вашият президент, разбира се.

Какво в края на краищата бе намислил Дан?

— Вероятно сте се запознали с „Рони“ в Холивуд — предположи той.

— Разбира се. — Устните й трепнаха в усмивка при спомена.

— Разбира се… Госпожо, какво правите тук?

Внезапно тя се наведе през масата. Гласът й бе тих и нетърпелив:

— Трябва да ви видя. Насаме.

Тази история с всеки изминал миг ставаше все по-луда. Чувството за хумор на Дан определено се бе изкривило. Сигурно човекът работеше прекалено много.

— Естествено. Не бихте искали да ми предадете микрофилма пред очите на онези агенти на КГБ в ъгъла.

За негова изненада „баронесата“ на Дан видимо побледня. Очите й нервно се стрелнаха към залата.

— КГБ? — прошепна тя с несъмнено треперещ глас. — Тук? В Аризона? Сигурен ли сте?

Нещо не беше съвсем наред. Преди минута Ноа бе сигурен, че тя е стопроцентова фалшификация. Но и преди бе виждал страх в очите на хората. Той бе прекалено незабравим, за да бъде изигран.

— Е, аз само се пошегувах — бързо каза той.

Тя стисна устни и се уви по-плътно в шала си.

— С такива неща шега не бива, господин Ланкастър.

Той се почувства заслужено нахокан.

— Права сте. Съжалявам.

Усмивката се върна като топло пустинно слънце след лятна буря.

— Прощавам ви — произнесе тя с величествения тон на баронеса.

Ноа трябваше да попита:

— Вие наистина ли сте баронеса?

— Разбира се. Поне бях, в любимата ми Унгария. Моето семейство притежаваше лозя в Токайския регион, където Великото унгарско плато се среща с Карпатските планини. Знаете ли, че от средновековието досега по тези склонове се отглежда грозде?

— Представа нямах — призна Ноа. Чувстваше се все по-нелепо.

Жената протегна чашата си за още шампанско. Ноа покорно я доля, тя отпи и продължи:

— Девет века! — Очите й леко се замъглиха от някакъв несподелен спомен. — В продължение на деветстотин години вината на семейство Левински са били прочути по цял свят. Знаете ли, че Волтер е възхвалявал нашето вино? Че Петър Велики го е ценял високо?