Джоан Рос - В клопка

Тя бе запозната с елинистичния произход на изкуството от това време, както знаеше и за Църквата на светите апостоли. Строителството на тази църква започнало по време на управлението на Константин и било завършено от Константин Втори в града, който отначало е бил известен като Византион, после се е наричал Константинопол и накрая Истанбул. Сградата е била по-скоро мавзолей на първия християнски император, отколкото църква. Саркофагът на Константин стоял в центъра, обграден от паметници на дванадесетте апостоли. Сцената откровено е подтиквала поклонниците да вярват, че покойният им император е бил тринадесетият апостол, което вероятно е била и идеята на самия император, когато е проектирал църквата.

За съжаление всичко, което изследователите знаеха за Църквата на дванадесетте апостоли, идваше от Евзебий от Цезария. Самата сграда е била разрушена от набезите на нашественици няколко години по-късно. По това време нищо не се е споменавало за короната, поставена в специална ниша в една от стените. Разбира се, Сара бе чувала слуховете за нея. Кой специалист по история на изкуството или ловец на художествени ценности не ги бе чувал? Но досега те си оставаха само слухове.

Сега тя имаше доказателството. След като миналата седмица подслуша разговора между Питър и Малкълм, Сара вече знаеше без капчица съмнение, че слуховете, които се носеха вече шестнадесет века, бяха верни. В Църквата на дванадесетте апостоли наистина е имало корона — блестяща златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. И след една седмица тази легендарна корона щеше да бъде нейна.

Още щом пристигна в хотела си, Ноа влезе направо в коктейл-бара. Той седна на една маса до прозореца, откъдето можеше да вижда ясно и паркинга, и фоайето. После зачака.

След по-малко от три минути мерцедесът пристигна. От колата излезе руса жена, която се усмихна лъчезарно на пазача на паркинга. Бе около петдесетгодишна, с копринена рокля, шапка с воал, ръкавици и въпреки горещината навън, шал от чинчила. Която и да бе жената, тя определено не беше това, което Ноа бе очаквал.

Той я видя как влиза във фоайето и се насочва решително към рецепцията. В отговор на въпроса й служителят посочи към бара. Тя го възнагради с още една ослепителна усмивка, после уви по-плътно шала около раменете си и се насочи към бара.

Поколеба се за миг на вратата, докато очите й свикнат с полумрака. Забеляза Ноа и се запъти към него с точността на оръдие, насочващо се по топлината.

— Господин Ланкастър! — възкликна тя и му протегна облечената си в ръкавица ръка. — Нямате представа колко абсолютно съм възхитена да се запозная с вас.

Ноа реши, че тя трябва да притежава безкраен запас от такива усмивки, защото бе станал третият им получател за толкова малко време.

Надигна се — не можеше да не поеме протегнатата ръка. Ала когато се опита да я пусне, усети, че пръстите продължават да го държат с неочаквано желязна сила. Погледна надолу към пръстените, надянати върху черната копринена ръкавица. Огромен смарагд скриваше цели два пръста.

— Страхувам се, че ме озадачихте — извини се той.

Тя се засмя — сребрист мелодичен звук, който сигурно е бил упражняван години наред.

— Скъп-пи, толкова сте прав. — В сочния й глас се долавяше източноевропейски акцент. — Ужасно съм небрежна. Аз съм баронеса Гизела Левински. — Замълча, сякаш очакваше името да отекне като камбанен звън. Ноа обаче не отговори и тя многозначително сведе поглед към масата. — Мога ли да седна при вас?

Ноа реши, че ще е трудно да се отърве от жената, докато тя още владее ръката му. Освен това не можеше да отрече, че е любопитен.

— Бъдете моя гостенка.

Настаниха се един срещу друг, като маневрираха непохватно, докато вплетените им ръце едва не събориха поръчаната му бира. Група сапфири се впиваха в пръста на Ноа и той безуспешно се опита да изтегли ръката си. Като за толкова женствена жена, баронесата имаше захвата на руски щангист.

— Бихте ли желали нещо за пиене? — попита Ноа, предал се за момента.

Гъстите мигли, които нямаше как да са всичките нейни, трепнаха в знак на одобрение.

— Това би било чудесно, скъп-пи — изгука тя гърлено.

Ноа се усети, че се е вторачил в нея. Тази жена не можеше да е истинска. Сигурно бе рожба на представата на Дан за „шега“.

— Какво ще пиете? — попита той накрая.

Жената го погледна така, сякаш бе извършил смъртен грях.

— Шампанско, разбира се — оповести тя царствено. — Какво друго има?