Джоан Рос - В клопка

Ноа вече бе прекалено близко, за да може тя да се чувства удобно. Изведнъж се наведе и вдигна падналата четка.

— Заповядайте.

Сара се поколеба, но осъзна, че се държи глупаво.

— Благодаря.

Тонът й бе студен, любезен; овладян — пълна противоположност на безпокойството, което чувстваше. Сякаш след като тридесет и една години бе стъпвала здраво на земята, земното привличане изведнъж й бе изневерило. И ако не се хванеше за нещо здраво, можеше да отлети в пространството.

Ноа не отговори. Нито пък понечи да се отдръпне. Просто продължи да я гледа като че ли искаше да проникне с очи до самата й душа.

— По-добре си тръгвайте — предложи Сара накрая. — Ако искате да почакате господин Бренд на терасата, по това време на денонощието изгледът е чудесен. Слънцето залязва точно зад планината.

Очите му останаха приковани към нейните.

— Благодаря, но и тук пейзажът ми харесва.

Този мъж определено не бе Кари Грант, реши Сара. Въпреки че тонът му бе лек и закачлив, очите му говореха за нещо съвсем друго. Той бе готов да я прелъсти тук и сега, стига да му даде шанс. От друга страна, в тези светлокафяви очи просветваше още нещо, което много приличаше на гняв. Какво ли би могла да е направила, за да го заслужи?

Тя се обърна, забравила за миг, че не би трябвало да разрешава на чужд човек да вижда копието, което прави на „Акробатите“ на Макс Бекмън. Откак Ноа Ланкастър неочаквано се появи в ателието, Сара усещаше, че се отъждествява с цветовите алюзии за сексуална борба и приближаваща война, изпълващи хаотичната картина.

— Имате ли среща с господин Бренд?

Напрегната е, определи Ноа, загледан в скованите й рамене, когато Сара му обърна гръб, преструвайки се, че чисти четката. Твърде напрегната.

— Имам среща в пет — отвърна той. — Обещах на пазача на входа, че сам ще намеря пътя към кабинета на господин Бренд, но изглежда съм надценил способностите си да се ориентирам. Загубих се и накрая се озовах тук.

Сара му хвърли един внимателен поглед през рамо. Изражението му бе самата невинност, но тя знаеше, че я лъже. Това бе мъж, който винаги знае точно къде отива. Може и да не беше Кари Грант, но се обзалагаше, че би накарал всеки полицай да се поизпоти, докато си заработи заплатата.

— Къщата е голяма — съгласи се тя равнодушно и отново се зае с почистването на четкаха.

В напрегнатото мълчание, което се възцари, Сара си спомни за картината. Помисли си да обърне триножника към стената, но реши, че e твърде късно. Започна да търси някакво обяснение, каквото и да е, стига да е по-добро от това, което й даде Питър, когато й предложи работата. Който и да бе този непознат, тя не се съмняваше, че не би повярвал на съшитата с бели конци история на Питър повече, отколкото й повярва самата тя.

— Аз преподавам история на изкуството в университета. Малкълм бе много любезен да ми разреши да направя копия на някои от неговите картини, за да покажа на лекциите си различните стилове. — Сара се обърна към него с изкуствена, сладко-невинна усмивка. — Това е много по-добро нагледно помагало, отколкото снимките в учебниците.

Лъжкиня, реши Ноа. Но прелестна лъжкиня.

— Вие сте много талантлива.

Сара поклати глава:

— Това не е талант — поправи го тя. — Всъщност, става дума повече за умение. Или сръчност. — Този път усмивката й бе истинска. — Обожавам изкуството, но още преди да завърша, осъзнах, че съм художник, напълно лишен от въображение. Мога обаче да направя едно прилично копие.

— Това е повече от разумно — съгласи се той и се приближи към платното. — Всъщност, направо е странно. Ако някога решите да кривнете от правия път, можете да направите състояние, като продавате собствените си копия.

Думите му бяха прекалено близо до истината, за да не я засегнат и Сара побледня. Преди обаче да е измислила какво да отговори, при тях дойде Малкълм Бренд.

— Господин Ланкастър? — попита той още от вратата на ателието.

— Същият — съгласи се Ноа весело. — Извинявайте, че закъснях за нашата среща, но се загубих из лабиринта от коридори.

Очите на Малкълм се присвиха. Погледът му се премести от Ноа към Сара и накрая към двете платна, изправени едно до друго на триножниците. На челюстта му трепна едно мускулче.

Сара побърза да разсее раздразнението му:

— Току-що обяснявах на господин Ланкастър колко е любезно от твоя страна да ми разрешиш да копирам картините ти за моите лекции. — Не знаеше кого защитава, Ноа Ланкастър или себе си, но бе длъжна да опита.