Джоан Рос - В клопка

При този спомен Ноа се усмихна. Бе казал на Бренд, че „Арт Дайджест“ иска нещо повече от обикновени снимки на прочутите картини. Че иска да стигне до „същността“ на колекционера. А това включва да се разбере човека, да се научи как живее той, да се поговори с неговите приятели, както и с неговите служители. Бренд налапа въдицата.

— Прав беше, Дан — измърмори той на отсъстващия си партньор. — Този човек наистина има един гигантски недостатък.

Отново хвърли поглед към огледалото. Мерцедесът бе все още зад него, но през потъмненото предно стъкло не можеше да види шофьора. Запомни регистрационния номер и си обеща да се обади на Дан веднага щом се върне в хотела. Ако Бренд започваше да играе игрички, Ноа искаше да е съвсем сигурен, че знае имената на играчите.

Това определено бе по-добро от наливното вино и пицата за вкъщи, реши Сара, след като вкуси от пикантната салата от раци. Шардонето към нея бе пивко и сухо, и тя разбра, че е от добра реколта. Малкълм Бренд може и да беше мошеник, но определено знаеше как да живее.

— Какво мислиш за господин Ланкастър? — попита Малкълм и й подаде панерче с ароматни току-що изпечени хлебчета.

За една седмица тук ще кача пет кила, помисли Сара и погледна към изкушението. Накрая прие, но се закле, че ще поплува допълнително след вечеря.

— Наистина не мога да кажа — отговори тя предпазливо.

— Стори ми се доста симпатичен, но винаги съм си представяла по друг начин един журналист от „Арт Дайджест“.

— И как? — полюбопитства Питър.

Сара сви рамене и започна да маже с масло хлебчето си.

— Не знам точно. Сигурно някой блед и мършав човечец със сплъстена руса коса и болнав вид.

Питър се разсмя.

— И, без съмнение, с телени очила.

— Точно така — усмихна му се в отговор Сара и после се намръщи озадачено. — Но господин Ланкастър няма нищо общо с този образ. Той е толкова едър.

— Прилича по-скоро на калифорнийска секвоя — съгласи се Питър. — Изглежда ми обаче съвсем безопасен.

Сара се престори, че внезапно се е заинтригувала от хлебчето и се зае втори път да го маже, за да не забележи Питър изненадата й. Боже мили, този човек сляп ли беше? За Ноа Ланкастър, който и да бе той, можеха да се кажат много неща. Но и за милион години тя нито веднъж не би го определила като „безопасен“.

— Разведох го из цялата къща — съобщи Малкълм за изненада и на двамата.

— Наистина ли? — поинтересува се Сара.

Питър се намръщи:

— Мислиш ли, че е разумно?

Малкълм стисна зъби:

— Не бих го направил, ако го смятах за неразумно, Питър — забеляза той любезно, напомняйки на всички присъстващи кой е работодателят и кои са работниците.

Изпод бялата яка на Питър изби гъста червенина.

— Разбира се — съгласи се той припряно. — Не съм имал намерение да се съмнявам в твоята преценка.

— Добре — отсече Малкълм. — Знаеш, че не обичам да го правиш.

Заслужено скастрен, Питър заби поглед в чинията си. На Сара почти й стана жал за него. Нямаше нужда Малкълм да го хока като непослушно дете. Освен това предпазливостта на Питър й се струваше съвсем уместна. Откъде можеше да се знае дали Ноа Ланкастър е наистина този, за когото се представя? Тя например със сигурност не вярваше в това.

— Показа ли ти господин Ланкастър документ за самоличност? — попита Сара уж между другото.

Малкълм с всеки изминал момент все повече се ядосваше.

— Естествено, че ми я показа. Ти какво, за глупак ли ме мислиш?

— Разбира се, че не — отвърна тя. Питър й хвърли един състрадателен поглед. Сара имаше чувството, че всеки момент тях двамата ще ги изпратят в стаите им без десерт. — Просто се чудех какви журналистически карти имат в „Арт Дайджест“. Надявам се, че е била с позлатени ръбове и калиграфски изписано име.

— Всъщност — разкри й Малкълм, — картата беше съвсем проста. Бял картон и изпъкнали черни букви.

Сара въздъхна драматично:

— Какво разочарование. Още една фантазия става на пух и прах. — Реши обаче още утре сутринта да се обади в „Арт Дайджест“ и да провери има ли там журналист на име Ланкастър.

Двамата мъже се засмяха одобрително и настроението стана по-сърдечно, защото започнаха да обсъждат докъде е стигнала Сара с рисуването.

След вечеря тя се сви на един кожен фотьойл в библиотеката, докато чакаше къщата да утихне. Щом всички заспяха, смяташе да разучи алармената инсталация, свързана с тайното подземие.

За щастие библиотеката на Малкълм бе продължение на колекцията му от произведения на изкуството, и не й отне много време да намери една книга върху ранното християнско изкуство. Като специалист Сара знаеше, че то се дели на два периода: първият преди Миланския декрет от триста и тринадесета година, с който Константин Велики постановява официална търпимост към откритото проповядване на християнството, а втория след триста и тринадесета, когато и самият Константин приема християнството.