Джоан Рос - В клопка

Един особено противен извънземен започна да поглъща силоз с царевица. Сара си представи изражението на Малкълм, когато открие, че съкровището му го няма, и се усмихна.

Въздухът в апартамента бе натежал от очакване. Винаги е така в етапа на планиране, спомни си Ноа. Бе забравил как опасността може да накара кръвта му да пулсира по-бързо, какво удоволствие му доставя възбудата от лова.

Облегна се назад на стола, нараненият мускул на гърдите му се опъна и той си напомни, че във всяко нещо винаги има две страни. Опасността обикновено струваше скъпо. Въпреки това той бе на мястото си — определяше стратегията.

Двамата мъже можеха да разговарят открито. Вече бяха проверили за „бръмбари“. Не че Ноа бе очаквал да открие подслушвателни устройства. Досега бяха успели да запазят в тайна новината за кражбата. В този смисъл той смяташе смъртта на непочтения търговец на произведения на изкуството за неочакван плюс.

— Ето ти документите. — Високият мъж, пременен в металносив костюм с военна кройка подаде на Ноа купчина листа. Дениъл Гарет беше бивш военен, твърдо решил да не разреши на времето да накърни здравото му като скала тяло. — Ще се представяш като журналист от „Арт Дайджест“. Няма нужда да ти казвам, че ще си добре покрит.

Ноа не бе изненадан. В края на краищата, неговият чичо бе издателят на престижното списание. Въпреки че роднините му не одобряваха необичайната му професия, те никога не биха направили нищо, което да застраши член на семейството. Кръвта вода не става. Дори парите не могат да променят този факт.

— Какво те кара да мислиш, че Бренд изобщо ще ми позволи да прекрача прага му? — попита той недоверчиво. — Не ми се вярва да иска точно в момента някой да си пъха носа при него. Особено журналист.

— Бренд има един фатален недостатък. Въпреки славата и богатството, има едно нещо, което парите така и не могат да му осигурят.

— Порядъчност?

— Точно така. Винаги го е дразнило, че светът, в който той толкова се стреми да влезе, го възприема единствено като гангстер.

— Какъвто всъщност е.

Дан кимна в знак на съгласие.

— Разбира се. Този човек се е занимавал с всички видове изнудване, които някога са били измисляни. Някой ден ще му се върне.

— А междувременно ние ще направим живота му малко по-неудобен.

— Това е планът.

Ноа прегледа документите, запознавайки се с новата си самоличност. Ноа Ланкастър. Поне му бяха позволили да запази първото си име. Това винаги помагаше.

— Ако приемем, че ти си прав и ме пуснат в крепостта на Бренд, какво ще правим оттам нататък? Пакетът няма да стои на показ.

— Ти винаги си бил изобретателен, Ноа. Вярвам, че ще измислиш нещо.

В отговор Ноа само изръмжа. Някои неща никога не се променят.

Сара с въздишка огледа сутрешната си работа. Определено не бе най-доброто, на което бе способна. Беше уморена, с лошо настроение и ослепяващо главоболие. Дженифър се прибра чак след два сутринта и беше на седмото небе. Сара покорно изслуша възхитения разказ на сестра си как е прекарала вечерта, опитвайки се в подходящите моменти да вмъква окуражителни забележки. Наистина се радваше за Дженифър, но имаше нужда от няколко часа почивка.

— Нещо не е ли наред? — попита дълбок мъжки глас от вратата.

Сара се обърна и успя да изобрази една бледа приветствена усмивка към Питър Тейлър. Макар да знаеше, че е затънал до гуша в безскрупулните далавери на Малкълм Бренд, беше й трудно да мрази мъж с изтънчената изисканост на Кари Грант.

— Като гледам какво съм направила тази сутрин, по-добре да си бях останала вкъщи — оплака се тя.

Питър прекоси стаята и се вгледа в лицето й.

— Струваш ми се малко бледа — забеляза той съчувствено. — Да не започваш да се разболяваш?

— Просто ме боли глава. Тази нощ не успях да се наспя. Откакто Дженифър и Кевин са при мен, все едно, че живея на Централна гара.

— Имам решение на този проблем. — Той я озари с такава красива усмивка, та Сара едва не забрави, че този човек й е враг.

Тя остави четката си.

— Цялата съм слух.

— Живей тук.

Очите й се разшириха.

— Тук?! В тази къща?

Той сви рамене и реверите на изключително добре скроения му костюм леко се повдигнаха.

— Защо не? Къщата е голяма, горе има много празни спални. — Отново онази окуражителна усмивка. — Не знам защо не съм се сетил за това по-рано.

Бе прекалено просто, осъзна Сара, търсейки къде се крие уловката. Откога се чудеше как да се вмъкне в къщата след мръкнало, за да реши как да изпълни плана си. Сега Питър й поднасяше отговора на тепсия.