Джоан Рос - В клопка

Сара задъхано се облегна на металната тръба. Бе го направила. Тя, Сара Медисън, уважаваната преподавателка по история на изкуството, която винаги бе живяла спокойно и уравновесено, току-що бе отмъкнала едно от най-големите съкровища, които светът някога бе познавал. Освободи вакуума от гладката повърхност на тръбата и в ъгълчетата на устните й затрептя усмивка.

Докато пълзеше обратно през лабиринта от тръби, усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато накрая засия върху цялото й лице. Адреналинът още бушуваше във вените й. Никога през живота си не се бе чувствала по-жива.

Когато стигна до кабинета на Малкълм, Ноа я чакаше и я пое от шахтата.

— Прав беше! — възкликна тя. — Това е най-вълнуващото нещо, което някога съм правила! Не мога да повярвам, че го направихме. Не мога да повярвам, че аз го направих! Разбирам защо не можеш да се откажеш, Ноа. Прекрасно е!

Ноа не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше изпоцапаното й лице. Очите й светеха като сапфири, лицето й сияеше като есенни рози, тя цялата трепереше от възбуда като породист жребец на старта. Безценната корона на Константин бе кацнала на върха на главата й, килната опасно на една страна.

Бе най-красивата гледка, която някога бе виждал и въпреки че благодареше на щастливите си звезди, че се е върнала жива и здрава, се чудеше каква ли кутия на Пандора е отворил тази вечер.

Дръпна короната от главата й.

— По-добре да изнесем това оттук.

Тя кимна ентусиазирано, измъкна роклята си от бюрото и я пъхна под мишница.

— Да вървим.

Ноа се засмя, извади от джоба си носна кърпа и изтри бузите й.

— Не мислиш ли, че е добре да се преоблечеш? Би било малко трудно да се оправдаем, ако ни хванат, докато си още с костюма си на Мата Хари.

Носът й се сбърчи по съвсем необичаен за нея начин, който обаче се стори на Ноа много чаровен.

— Прав си. Трябваше да се сетя. — Тя започна да смъква анцуга.

Ноа реши, че Сара е поставила нов рекорд, защото само след секунда вече се бе преоблякла, мръщеше се на джобното си огледалце и разресваше русата си права коса.

— Е — отбеляза тя, прибирайки гребена в чантата, — по-добре от това не може да стане. — От въздишката й бретонът й се разроши.

— Изглеждаш страхотно — увери я той и обви ръка около кръста й. После се намръщи: — Да се надяваме само, че никой няма да ни види как излизаме с короната.

— Имам решение на тази задача. — Сара подканващо повдигна широката пола на роклята си. Отдолу имаше два дълбоки джоба, всеки от които би побрал короната.

— Няма ли това да развали линията ти?

Сара се засмя.

— По-добре е, отколкото да нося короната на главата си.

Напуснаха къщата без непредвидени проблеми и скоро Ноа бе зад кормилото на колата на Сара и караше към апартамента й. Утре сутринта щеше да изпрати някой да прибере взетия под наем автомобил, с който бе дошъл. Сара все още хвърчеше в небесата и той не мислеше, че е разумно да я остави тя да кара.

Ноа се усмихваше наум, спомняйки си колко възбуден бе самият той от първата си задача. Уплашен, но възбуден. В края на краищата, чувствата му бяха потушени от едно изгаряне. Тази вечер обаче ентусиазмът на Сара бе заразителен.

— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — прошепна тя с благоговение и прокара пръст по скъпоценните камъни, които проблясваха с отразения блясък на уличните светлини. — Няма да ми се иска да я дам.

— Като говорим за това… — започна Ноа, решил, че определено е дошло времето да й каже истината. Всъщност, трябваше да признае, че отдавна беше време.

Но в този момент стигнаха до апартамента й и Сара го прекъсна:

— Ноа, видях един човек пред прозореца ми. Някой се е вмъкнал вътре!

Той въздъхна уморено. Не ги бе очаквал толкова скоро. Дан му бе обещал, че ще му дадат малко време насаме със Сара. Очевидно се бе случило нещо, което е променило графика.

— Ела с мен, Сара — каза той глухо. — Време е да се запознаеш с останалата част от отбора.

Докато вървяха по тротоара към апартамента й, пръстите на Ноа здраво държаха лакътя й. Устните му бяха стиснати, очите — неразгадаеми. Сара почувства как възбудата се стича като пясък между пръстите й.

Когато наближиха, вратата се отвори.

— Взели сте я — оповести Дан с доволен тон. Сара не възрази, когато той взе короната от ръцете й.

— Казах ти, че ще я вземем — отсече Ноа. — Ти пък ми каза, че ще ми дадете малко време.

Дан сякаш искрено съжаляваше.