Джоан Рос - В клопка

— Издателят на списанието „Арт Дайджест“ — потвърди Ноа.

— Нищо чудно, че те прикриха, когато се обадих.

— Семейството ми не одобрява това, с което се занимавам, или по-точно се занимавах. Но когато се наложи, на тях може да се разчита.

— Наистина ли си се уволнил?

— Вече две години — увери я той.

— В такъв случай защо сега си тук?

— Малко е объркано — започна той бавно. — Виждаш ли, короната е била открита съвсем наскоро по време на изкопни работи за метрото. Всички са били учудени, че тя наистина съществува, и правителството решило официално да съобщи за нея по случай третата годишнина от отмяната на военното положение. Ще има много официални тържества и моментът изглеждал идеален. Но изведнъж короната изчезнала от президентския дворец.

— Продължавам да не виждам какво общо има това с теб.

— Нашата държава има отдавнашни връзки с Турция — обясни той. — Те са наши съюзници в НАТО.

— Знам това — прекъсна го нетърпеливо Сара. — Но то все още не обяснява твоето участие. Ако наистина си се уволнил — добави тя обвинително.

Ноа реши да не коментира саркастичния й тон. Пое дълбоко въздух и опита отново:

— Когато стана ясно, че кражбата е организирана от американски колекционер, този дребен факт постави в доста неловко положение Вашингтон.

— Защо не го съобщиха в новините?

— Турската демокрация е в най-добрия случаи нестабилна — обясни той. — Много хора приемат днешните икономически проблеми като пряко следствие от новия режим и предполагат, че при военно положение биха били по-добре. Освен това, в тази част на света винаги има опасения от тероризъм. Рискуваха да си навлекат неприятности, ако беше разгласено, че охраната на двореца е небрежна.

— Разбирам. — В думите му имаше смисъл, ала все още не й бе отговорил на най-важния въпрос. — Но какво общо има всичко това с теб?

— Трябваше им някой, който е добре запознат с изкуство — обясни Ноа, — и компютърът посочил моето име. Нямаше време да се обучава друг човек, а основата, която имам аз, е идеална. Не само че моят чичо издава най-престижното списание за изкуство в страната, но и съм израснал сред такива неща. Нещо трябва да съм прихванал. — Погледът му бе много нежен. — Разбира се, не съм такъв познавач, колкото някоя прелестна преподавателка по история на изкуството, но можех да играя тази игра достатъчно добре, за да убедя Бренд, че наистина съм журналист от „Арт дайджест“.

Сара се облегна на таблата на леглото.

— Все още не разбирам защо изобщо си се хванал с тази шпионска работа. Сигурно не е само защото не обичаш банковото дело.

Ноа се намръщи и несъзнателно сви дланта си в здрав юмрук.

— След като завърших колежа, подлежах на военна служба. Баща ми нямаше намерение да разреши единственият му син да бъде изпратен във Виетнам, затова впрегна всичките си връзки, за да ме отърве.

— Но ти не искаше той да използва връзки — отгатна тя.

Ноа въздъхна.

— Не ми изглеждаше честно да бъда защитен, само защото съм имал шанса да се родя в такова семейство. — Стисна устни и Сара изпита чувството, че той отново си спомня споровете, които трябва да е водил с баща си. — Хиляди младежи бяха изпращани във Виетнам, защото семействата им нямаха парите или политическата власт да ги спасят от войната, която преди всичко изобщо не ни беше работа да водим. Нямаше да позволя някое бедно момче от Оклахома или Сиатъл да отиде вместо мен, докато аз си стоя вкъщи и броя банкноти.

Сара не бе и очаквала той да постъпи по друг начин.

— Затова се записа във войската.

Ноа кимна.

— Баща ми подскочи до тавана. Минаха две седмици, докато се поуспокои, но след това започна всякакви машинации, за да ме уреди да стоя настрани от бойните действия. Тогава аз поисках да ме изпратят във военното разузнаване.

— Искал си да направиш напук на семейството си?

— Първоначално да — призна той с мрачна усмивка. — След това стана нещо смешно. След време започнах да вярвам, че по мой собствен начин бих могъл да допринеса нашата крехка стара земя да остане прилично място за живеене.

Сара бе трогната от звучащите в дълбокия му глас чувства.

— Наистина те обичам, Ноа Уинфийлд — каза тя и бързо го целуна по устните. — И съм много, много доволна, че не си крадец.

— Аз също — съгласи се той и я прегърна. Очите му й се усмихваха. — Наистина, бях малко разтревожен, че ще се наложи да прекарам следващите двайсет години, за да те върна в правия път. На теб изглежда нашето малко приключение ти достави удоволствие: