Джоан Рос - В клопка

Сара взе гуменките. „Не прави това“, помоли го тя наум. „Ела с мен. Веднага, преди да е станало прекалено късно.“

— Сбогом, Ноа — каза тихо.

Той притисна ръка към бузата й.

— Сбогом, Сара. Пожелавам ти хубав живот. — Очите му омекнаха и Сара очакваше да я целуне, но вместо това той отпусна ръка и се извърна. Пъхна ръце в джобовете и се загледа през прозореца. Широките му рамене хлътнаха надолу.

Сара протегна ръка, обмисляйки дали да не отиде при него. После се отказа, отключи вратата и излезе.

След не повече от три крачки разбра, че не може да го направи. Не можеше да си отиде от Ноа. Не така. Нямаше представа в какво е забъркан — признанието му, че работи за други, бе изненада за нея. Но каквото и да бе то, тя трябваше да направи каквото може, за да го предпази от опасност.

— Да вървим — заяви тя рязко, като влезе обратно в стаята.

Ноа се бе качил на един стол и сваляше решетката от вентилационната тръба. При неочакваната й проява всичките му мускули се напрегнаха.

— Когато всичко това свърши — произнесе бавно, — напомни ми да ти кажа колко те обичам.

Сара кимна.

— Точно това имам намерение да направя. — Гласът й бе тих, но твърд и уверен.

Той слезе от стола.

— Трябва да се преоблечеш.

Тя измъкна анцуга от чантата си.

— Обърни се.

Въпреки сериозността на ситуацията, Ноа не можа да сдържи усмивката си.

— Не е ли малко късно да развиваш чувство за благоприличие?

— Предлагам ти само да открадна вместо теб скъпоценната ти корона — заяви тя твърдо. — Стриптийзът не се включва в цената. — Крадешком хвърли един бърз поглед към безжизненото тяло на Малкълм. — И завърти този стол обратно — заповяда тя. — Достатъчно лошо беше, когато беше жив. Не искам тези безцветни очи да ме гледат похотливо, след като е умрял.

Ноа незабавно се подчини. Трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да не изхитрува и да я погледне как се преоблича, но Сара вече бе понесла повече, отколкото една жена би трябвало да понесе от който й да е мъж.

— Готова съм — съобщи тя кратко.

Ноа се обърна бавно и очите му се разшириха, като я видя в прилепналия анцуг. Черният найлон повтаряше извивките на тялото й като втора кожа. Не помнеше някога да е виждал нещо по-изкусително. Едва сдържа автоматичната реакция на тялото си.

— Със сигурност не приличаш на никой крадец на скъпоценности, който съм виждал — каза той дрезгаво.

Сара се изчерви.

— Имаш странен вкус за женското облекло. Чувствам се, сякаш съм на пистата, а духов оркестър свири дива музика.

Той поклати глава:

— Изглеждаш дяволски секси, но мисля, че това е заради сравнението на този костюм с такава жена от класа.

Сара не можа да сдържи усмивката си.

— Винаги готов с идеалния отговор, а?

— Само за идеалната жена.

Размениха си един дълъг поглед, после Сара пое дълбоко въздух.

— Да започваме това улично представление — заяви тя рязко. — Преди да съм дошла на себе си.

— Ето картата на вентилационните тръби, за да не се загубиш. — Той й подаде лист хартия.

— Дори не ми го споменавай!

— Не се безпокой, навсякъде трябва да завиваш надясно. — Бръкна в джоба си. — И фенерче, за да не пълзиш в пълна тъмнина.

Тя потрепери, като си го представи.

— Ноа — попита внезапно, — там няма да има паяци, нали? Мога да изтърпя мишки, но паяците са друго нещо.

— Прекалено е горещо — успокои я Ноа и завърза около кръста й едно въже. — Ще ти трябва, за да влезеш обратно в тръбата. Трябва само да залепиш вакуума на върха на тръбата, да завържеш въжето, и готово.

— Защо реши, че мога да се катеря по въже? — попита тя любопитно, докато си слагаше наколенки като на спортистите.

Той сякаш се изненада от въпроса.

— Таванът е висок само два метра и половина, а и аз съм направил възли, за да се захващаш. — После смръщи вежди: — Сигурно можем да изработим нещо като стълба.

— Мога да се изкатеря — призна тя. — Когато бях малка, татко ми беше направил въжена люлка. Непрекъснато се катерех по нея, макар по онова време да не мислех, че така се подготвям за бъдещата си професия.

— Човек никога не знае какво ще му потрябва — забеляза той весело. — Ето ти радиостанция. Ще си говоря с теб, докато стигнеш до подземието.

— Много ти благодаря.

Лицето му бе сериозно.

— Знаеш, че ако имаше някакъв друг начин…

Тя притисна пръст към устните му.

— Знам — отвърна тихо.

Погледът, който си размениха, изразяваше повече, отколкото думите биха могли. Накрая Ноа тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.