Джоан Рос - В клопка

— Да, Ноа? — прошепна тя.

— Не знам как някога бих могъл да ти се отблагодаря — призна той кисело.

— Не се безпокой — увери го тя с доста повече самоувереност, отколкото чувстваше в момента. — Имам наум хиляди предложения, които тази вечер ще обсъдим.

Ноа се засмя одобрително. След това приемникът в ръката й онемя и Сара разбра, че вече е сама.

— Добре, Дъг — прошепна тя. — Сега е наш ред.

Отне й известно време, но накрая успя да измести решетката. Ноа й бе обяснил, че хлабавият възел около мишката ще се изхлузи, щом я пусне на земята. Надяваше се да е прав. Не й се вярваше Питър да приеме идеята мишлето да бяга из подземието, вързано за каишка.

Когато се зае за работа, сърцето й заби силно. Залепи вакуума върху гладката повърхност, прекара въжето през куката и дръпна за опит. Държеше.

След това повдигна капака на кутийката, извади мишката и когато тя се опита да се изскубне, успокоително я погали по бялата козинка.

— Знам — каза тихо. — За всички ни не беше лесно. Но скоро всичко ще свърши. После можеш да отидеш при приятелчетата си.

Бавно, сантиметър по сантиметър, спусна мишката към пода. Затаи дъх и дръпна шнура. Възелът се разхлаби, точно както бе обещал Ноа, и тя успя да изтегли въженцето обратно в тръбата. Едва успя да постави решетката на мястото й, когато се разнесе силният звук на сирена. Сара притисна ръце към ушите си и се взря през решетката. Шумът бе оглушителен. Можеше само да се надява Ноа да е прав, че Питър има ключ.

Звукът спря така внезапно, както бе започнал. Вратата се отвори и тя чу гласове. Очевидно някои от гостите, разтревожени от сирената, бяха дошли с Питър. Сара се молеше Ноа да е между тях. Миг по-късно подземието се обля в светлина.

Сара моментално забрави мисията си и зяпна просторното помещение, което служеше като частна галерия на Малкълм. Разпозна някои картини, които бяха изчезнали от най-престижните галерии в света. Сафавид от шестнайсти век, смятан за един от най-изящните примери на ислямското изкуство в света, висеше редом с портрет на Пол Ревер, нарисуван от великия американски художник Джон Сингълтън Копли. Опитното й око оцени поразителния реализъм в чифлика на Феърфийлд Портър, окачен съвсем не на място до класическите идеализирани пози на нежните нимфи на Уилиям Бугеро.

Стените бяха опасани с лавици, по които Сара забеляза керамично куче от епохата Хан и съд от времето на династията Минг, които си деляха мястото с индийски миниатюри от двора на Акбар от шестнайсети век. Отначало я изненада липсата на какъвто и да е порядък в колекцията на Бренд. След това осъзна, че вкусовете му не включват нито някаква определена епоха, нито школа. Единственото общо между картините и статуетките в подземието бе, че те бяха измежду най-редките от този вид в света. Дори в колекцията на Бренд основното бяха парите.

След това погледът й се фокусира върху една стъклена кутия в средата на помещението. Там бе тя, с цялото си злато и скъпоценности — митичната корона на Константин.

Макар да знаеше, че не може да бъде видяна, Сара не се сдържа и се дръпна назад в тръбата, когато се чу резкият звук от стъпки по каменните стъпала. Спря да диша, докато започна да й се струва, че вече ще се взриви. В полезрението й се появи Питър. Лицето му бе напрегнато и намръщено, а очите му обхождаха голямото помещение. Когато погледът му се плъзна по стената, на която бе шахтата, Сара притисна ръка към устата си, за да не се издаде. Той бавно тръгна към нея и сърцето й заби бясно.

Направо й се искаше да разцелува мишката, която притича през краката на Питър, пронизително цвърчейки от ужас. Лицето на Питър видимо се отпусна.

— Просто една от гадните мишки на Малкълм — извика той към хората, чакащи горе на стълбите. — Фалшива тревога. — Хвана мишката и предпазливо я вдигна за опашката. После огледа за последен път подземието, обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

В следващия миг Сара изскочи от тръбата. Спусна се по въжето и почти безшумно се приземи на пода. Замръзна за момент, уплашена, че Питър може да я е чул, но откъм стълбите не се долавяше никакъв звук. Прекоси стаята, вдигна капака на стъклената кутия и припряно отнесе короната към тръбата, без да си позволява да обръща внимание на красотата й.

Спря се объркана. Как би трябвало да носи короната, докато се катери нагоре по въжето? Но един бърз поглед към часовника й показа, че има още само двайсет секунди. В пристъп на вдъхновение я нахлупи на главата си и запълзя по въжето. Изтегли го обратно в тръбата точно когато стрелката отброи, шестдесет секунди.