Джоан Рос - В клопка

Ноа бе стиснал устни.

— Страх ме е, че да.

Сара не можеше да откъсне поглед от лицето на Малкълм. Очите му изглеждаха почти безцветни, лицето му бе пепеляво, а устата — отпусната.

— Никога досега не съм виждала умрял човек.

— Повярвай ми, Сара, никак не е по-лесно, колкото пъти и да си виждала. — Взря се в нея. — Ако те пусна, няма ли да паднеш?

Тя премести поглед от тялото към очите на Ноа и от загрижеността, която видя в тях, силите й се възвърнаха.

— Мисля, че не.

Той отиде да затвори вратата зад тях и с едно бързо движение я заключи.

— Първата ни работа е да проверим дали ключът не е в сейфа.

Сара се чудеше как може да е толкова делови в такъв момент. Със сигурност крадците на скъпоценности не се срещаха с толкова мъртъвци по време на работа. Наблюдаваше го как бързо превърта комбинацията на ключалката.

— Празен е.

Сърцето й се сви.

— Ще трябва да проверим в джобовете му — оповести Ноа.

Сара сграбчи ръката му.

— Не можеш да направиш такова нещо!

Ноа покри леденостудената й длан със своята.

— Ако е в него, можем просто сами да изключим алармата и още сега да вземем короната.

— Не можеш още да мислиш да откраднем короната — възмути се тя. — Трябва веднага да се махнем оттук. Малкълм е мъртъв. Някой може да помисли, че ние сме го направили.

Ноа се освободи от пръстите й, доближи се до трупа и клекна.

— Отдавна е умрял — заключи той, като опипа отпуснатата ръка на Малкълм. — Предполагам, че поне от два часа.

— Убит ли е? — попита тя едва чуто.

Ноа поклати глава.

— Не мисля. Няма никакви следи от насилие. Нали беше ми казвала, че имал болно сърце. Вероятно е естествена смърт.

Сара се обърна и се загледа в тъмнината зад прозореца. Не можеше да наблюдава как Ноа пребърква джобовете на мъртвеца.

— И тук го няма — измърмори той. — Ще трябва да се върнем към първоначалния си план.

Тя рязко се извъртя към него.

— Не можеш да говориш сериозно!

— Разбира се, че говоря сериозно. Жалко, че този мръсник е умрял. Много ми се искаше да видя как ще прекара остатъка от живота си в затвора. Но ние сме дошли да вършим работа, Сара. Това не променя нищо.

Сара поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Наистина не мога да повярвам, че можеш да си толкова безчувствен… Ноа, един човек е умрял. Не ме интересува колко лош е бил, фактът е, че сега вече никога на никого не може да навреди. Защо да не се задоволим с това?

Очите на Ноа бяха неразгадаеми.

— Защото утре сутринта тук ще гъмжи от хора — ченгета, адвокати, журналисти. Няма как да не открият подземието. И короната. Не мога да позволя това да се случи. Дори ако трябва сам да вляза в тези тръби.

Сара погледна към широките му рамене, които изпъваха шевовете на шития му по поръчка смокинг.

— Никога няма да успееш.

Лицето му бе каменно.

— Трябва да опитам. Прекалено много зависи от това.

— Няколко скъпоценни камъка? — предизвика го тя. — Би рискувал свободата си, живота си за няколко проклети камъка?

— Повече от това е — възрази той рязко. — Трябва да разбереш, Сара, аз не работя сам върху това. Има хора, за които е много важно да получат короната. Наеха ме, защото аз съм най-добрият, единственият, който може да я вземе. — Стисна зъби. — Имам задължението да направя точно това, с или без твоята помощ.

— А задълженията ти към мен? — попита тя тихо. — Към нас? Мислех, че знача нещо за теб. — Сара разбираше, че му се моли, но не можеше да се спре.

Ноа би искал още сега да може просто да отведе Сара оттук — в своите планини, където небето бе кобалтовосиньо, където орлите се рееха с удивителна грациозност, където въздухът бе свеж и прозрачен. Където животът бе чист и прост. Но не можеше да го направи. Не още.

А след тази вечер се съмняваше, че някога би могъл да я убеди да дойде по своя воля. Чудеше се как би приела да бъде отвлечена. Нещо проблесна в дълбините на очите му, но изчезна прекалено бързо и Сара не успя да го разтълкува.

— Това няма нищо общо с нас — увери я той тихо.

— Лъжеш се — поправи го тя също така тихо, но твърдо.

— Това има всичко общо с нас.

— Давам ти моята дума.

— По дяволите, говориш също като онзи глупав Джейк Хоук!

— Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. В книгите. Истинският живот не е нещо, излязло от шпионските романи.

Той въздъхна уморено: После се наведе и вдигна от пода гуменките й.

— Върви си у дома, Сара Медисън. Ти си права. Това не е място за теб. Никога не е било. — В гласа му нямаше укор. Само дълбоко съжаление.