Джоан Рос - В клопка

— Може и да отида.

— Кажи й, че ти харесва роклята й — посъветва го баронесата. — С нейната мизерна заплата горкичката сигурно цял месец няма да може да хапне. Ако един красив мъж й направи комплимент, разноските поне ще си струват.

— Ще се опитам да го вмъкна в разговора — съгласи се Ноа.

Баронесата го потупа по бузата.

— Забавлявай се, скъп-пи, но не прекалено много. Не мисля, че нашата Сара може да се справи с мъж като теб.

Сара я опроверга в момента, в който Ноа се приближи до масата.

— Мислех, че Питър трябваше да забавлява баронесата — изсъска тя и захапа една солета.

— В последния момент ме спаси — похвали се Ноа с крива усмивка. — Вече щях да си пъхна главата в купата с пунша и да се удавя, ако трябваше да преживея още една секунда, като слушам всичките тези женски глупости.

— Виждах колко страдаш. — Сара лапна една маслина.

Наистина страдах. Всъщност се тревожех за теб.

— Наистина ли? Смешна работа, нямаше такъв вид. — Отхапа от една пълнена гъба.

— Винаги ли ядеш, когато си ядосана?

Сара преглътна.

— Винаги. Мисля, че е по-добре, отколкото да хвърлям разни неща.

— Сигурно. Но ако продължаваш, няма да можеш да се напъхаш в онези тръби.

— Ще се напъхам — измърмори тя и натрупа дебело парче шунка и две парчета швейцарско сирене върху едно лучено руло. — И кога ще го направим?

Ноа взе сандвича от ръцете й и го остави на масата.

— Сега — съобщи й той спокойно.

Сара вървеше с Ноа по коридора към кабинета на Малкълм. Краката й се бяха вдървили.

— Нервна ли си? — попита той, усетил лекото й треперене.

— Това е много слаба дума.

Той спря, хвана с две ръце раменете й и се вгледа в пребледнялото й лице.

— Знаеш, че никога не бих ти позволил да направиш нещо опасно.

Колко й се искаше да го повярва! Но въпреки желанието си, не можеше да се отърси от чувството, че най-голямата любов на Ноа е короната.

— Не би ли?

Пръстите му леко потъркаха голата й кожа.

— Ти все още не можеш да ми се довериш, нали?

— Искам да ти се доверя — отвърна тя честно.

— Още само един час — обеща Ноа. — После ще проведем този толкова закъснял разговор.

Сара въздъхна:

— Още не мога да повярвам, че правя това.

— Никой не те принуждава — наблегна той.

Някаква малка част от нея би искала той да я принуждаваше. Всичко би било толкова по-лесно.

— Хайде просто да свършваме.

Той погледна към краката й.

— Къде са обувките ти?

Сара успя да се усмихне слабо:

— Започвам да ставам много добра в тези шпионски истории — скрих ги в една урна пред кабинета на Малкълм.

Усмихващите му се очи бяха нейната награда.

— Истинска Мата Хари.

Сара се стегна и отново тръгна.

— Щеше да се наложи насила да я домъкнеш. Не беше ли тя екзекутирана за сътрудничество с германците?

— Не се тревожи за това — успокои я той безгрижно. — Според международните военни закони, за да те осъдят като шпионин, трябва да те заловят на вражеска територия маскирана или представяща се не за това, което си. — Усмихна й се: — Бих казал, че ти си в пълна безопасност.

— Дори няма да те питам откъде знаеш това — измърмори тя.

Бяха стигнали до вратата на кабинета. Ноа натисна дръжката и се намръщи.

— Заключено е.

— Това не е изненадващо. Малкълм често заключва кабинета си, когато не работи.

— Звучи ми разумно. — Ноа измъкна от вътрешния джоб на сакото си парче тел. Две секунди по-късно вратата се отвори. — Фасулска работа — отбеляза той самодоволно.

Сара поклати глава. Той прекалено сръчно се бе справил с ключалката. Но пък какво бе очаквала? Очевидно това бяха неговите оръдия на труда. Тя измъкна гуменките си от урната и влезе пред него.

При гледката, която ги посрещна, изпусна гуменките на пода и отвори уста да изпищи. Спря я ръката на Ноа, залепена на лицето й.

— Не издавай звук — предупреди я той. Резкият му шепот стържеше в ухото й. — И не гледай. Разбра ли?

С разширени от ужас очи Сара гледаше към Малкълм Бренд, който бе седнал на кожения си стол и изцъклените му очи сякаш я пронизваха.

— Ако си махна ръката, обещаваш ли да не пищиш?

Тя послушно кимна.

Ноа освободи устата й и я подхвана, защото Сара се олюля.

— Поеми дълбоко въздух — заповяда с рязък шепот.

Сара се опита да вдиша на пресекулки.

— Още веднъж.

Този път имаше по-голям успех и кислородът разсея черната мъгла, затъмнила съзнанието й.

— Той не е ли… — Не можа да се насили да изрече думата.