Джоан Рос - В клопка

— Да не забравим твоята малка приятелка. — Отвори един шкаф и извади картонена кутийка с дупки на капака.

— Скрил си я тук, когато си пуснал другите, нали?

— Исках да съм сигурен, че ще намеря поне една, когато ми потрябва.

— Изглежда си помислил за всичко. — Погледът й се плъзна към тялото на Малкълм. — Ноа, а кой ще изключи алармата?

— Надявам се, че липсващият ключ е у Тейлър. Нали ми каза, че по-рано си го видяла да излиза от този кабинет?

Сара кимна.

— Малкълм трябва вече да е бил мъртъв. Тейлър сигурно е решил, че това е шансът му, и е взел ключа.

— Звучи разумно — съгласи се Сара замислено. — Той ми обеща, че ако прекарам нощта с него, на сутринта ще имаме короната.

Ноа присви очи.

— Не си ми казвала за това.

— Не мислех, че е необходимо.

Ноа стисна зъби.

— Когато всичко това свърши, ще му счупя врата.

Сара се засмя.

— Не е ли чудесно? Ето ни тук, в една стая с труп, гласим се да извършим престъпление от международен мащаб, а ти си се загрижил за честта ми.

— Все някой трябва да се загрижи — изръмжа той. — Нали не си се съгласила?

Тя го потупа по бузата.

— Не се безпокой, не мога да понеса едновременно повече от един крадец в живота си. — Очите й омекнаха. — Случайно да си спомняш как ме излекува от клаустрофобията в асансьора?

На устните му трепна усмивка, като си спомни необузданата й страст по време на онази целувка.

— Как бих могъл да забравя?

Тя обхвана в длани лицето му.

— Мисля, че ми трябва подтик — рече тихо.

Ноа я привлече в прегръдките си. Целувката, която започна като нежен успокояващ жест, бързо премина в нетърпелива и собственическа. Чувствата й се завъртяха във вихрушка, устните й се разтвориха, езикът й срещна неговия — отчаяно, страстно, горещо. Точно това й трябваше — нещо, което ще продължава да държи сетивата й, докато е в тръбите, и да съсредоточава мислите й върху това, къде е и какво прави, все в името на любовта.

— Сара… — Дланите му се плъзнаха по гърба й, погалиха кожата й през тънката материя.

Върхът на езика й обрисува устните му.

— Наистина те обичам — прошепна тя.

Неочаквано той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.

— Надявам се, че винаги ще ме обичаш.

Сара се вторачи в него, опитвайки се да разчете тайните, скрити зад безизразните му очи. Мълчанието между тях увисна и се проточи сякаш безкрайно.

— Да свършваме — отсече той накрая.

Сара преглътна и кимна храбро.

— Пожелай ми късмет.

Докато я повдигаше към отворената шахта, Ноа стисна пръсти около кръста й.

— Късмет.

Сякаш цяла вечност пълзя през тъмния тунел. Бе горещо като в ада, и косата й залепна за челото, но кожата й бе леденостудена от ужас. От време на време, по команда от Ноа спираше и поемаше дълбоко въздух, за да се успокои. В тези моменти си представяше целувката му и по някаква причина, която не можеше съвсем да разбере, този спомен й даваше сили да продължи. Той удържа думата си и продължаваше да я окуражава, докато тя се провираше през лабиринта от тръби.

— Скоро трябва да стигнем — прошепна на мишката, която носеше. — Не може да остава много.

Приглушеното цвърчене откъм картонената кутия я убеждаваше, че животинчето изпитва не по-голямо удоволствие от нея.

— Разгледай го от друг ъгъл — продължаваше да шепне, намирайки успокоение от това, че има някаква компания в тъмните тръби. — Сигурно е все пак по-добре, отколкото да си вечеря на Кармен.

— Отново спря за момент и погледна картата. Ако Ноа бе прав, оставаше още един завой, още няколко метра, и щеше да стигне. Пое дълбоко въздух и продължи:

— Еврика! — възкликна със задъхана усмивка.

— Сара? — Гласът на Ноа бе забележително спокоен като за тези обстоятелства.

— Стигнах до шахтата — съобщи тя. Сега остава само да закрепя вакуума и да издърпам решетката.

— Не ми се иска да те оставям… — гласът му бе изпълнен със съжаление, — но трябва да се върна при другите.

Сара отвори уста, но от нея не излезе ни звук. Преглътна и опита отново.

— Всичко е наред — успя да произнесе най-после. — Ние с Дъг ще се справим.

— Дъг ли?

— Моето приятелче — обясни тя. Чувстваше се доста глупаво. — Нарекох го Дъглас Фейрбенкс Младши. Струва ми се, че му подхожда.

Смехът му бе топъл и успокояващ.

— Ти си неповторима. Сега запомни, имаш само шейсет секунди. Да не се захласнеш по шедьоврите на Бренд.

— Не се безпокой за мен — отвърна тя. — Само се погрижи за Питър.

— Тръгвам. И, Сара…