Джоан Рос - В клопка

— Необикновен човек — съгласи се тя. Наведе се напред напрегнато: — Ноа, има ли нещо, което мога да направя, за да те накарам да размислиш?

— Само що се отнася до твоето участие. Ако не мислиш, че ще можеш да се справиш, кажи ми го сега. Прекалено много зависи от теб.

— Не мога да понеса мисълта за затвор — призна тя с тих и несигурен глас.

— Аз също — съгласи се Ноа весело.

— Но след като ФБР само те чака да направиш следващия ход, не виждам как ще се измъкнеш.

— Имай ми доверие.

Сара се бе изправила и крачеше из стаята.

— По дяволите, Ноа, ако ти нямах доверие, не бих се съгласила да стигна толкова далеч. — Погледът й попадна на неразгадаемото му лице и очите й се смекчиха. — В края на краищата, наистина ме впечатли с галерия „Хъдзън“, макар че тръпки ме побиват, като си помисля какво си накарал твоя приятел Джо да направи. — Изведнъж стана мрачна. — Знам, че звучи ужасно егоистично, но не мога да не мисля какво би било за Дженифър и Кевин, ако се върнат и открият, че съм арестувана от ФБР. — Повиши глас, очевидно разстроена. Бе започнала да се съмнява доколко е разумен нейният план. Откъде накъде ФБР щеше да й повярва, че е имала искреното намерение да се погрижи короната да бъде върната на Турция?

Ноа също се изправи, сложи ръце на раменете й и я спря за момент.

— Слушай, Сара, няма да ни хванат. Но ти обещавам, че ако все пак ни хванат, ще им кажа, че аз съм те принудил. Ще им разкажа всичко за фалшифицирания Мане и ще призная, че аз лично съм го продал, за да те изнудя да ми помагаш. — Стисна устни. — По дяволите, дори ще им кажа, че съм те заплашил, че с племенника ти ще се случи нещо лошо.

— Никога няма да ти повярват — възрази тя тихо.

— Защо пък не?

Погледът й му казваше повече, отколкото каквито и да е думи биха могли.

— Защото ти никога не би могъл на никой да направиш нещо лошо — прошепна тя.

Ноа трепна вътрешно. Можеше само да се надява, че Сара е наистина толкова всеопрощаваща, колкото изглежда, защото само след няколко часа върху нея щеше да се стовари истински ад.

— Значи още си съгласна? — попита той. Почти му се искаше тя да е размислила.

Бил е луд да я въвлече във всичко това. Но като си спомни, че бе решила сама да вземе короната, Ноа реши, че не е имал избор.

— Съгласна съм — въздъхна Сара. — А сега не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво точно ще правя?

Това си е истинска лудост, помисли Ноа, и отново не за пръв път.

— Май си права — съгласи се той примирено. — Ще донеса чертежите.

Пусна я и отиде в кухнята. Сара взе книгата с намерението да я остави на мястото й. Вгледа се в корицата и сравни наум суровия герой с Ноа. Джейк Хоук бе по-нисък и косата му бе черна вместо блестящо кестенява. Очите му, светещи върху почернялото лице, бяха тъмнокафяви, а на Ноа — светлокафяви.

Но Сара навсякъде би разпознала този стоманен поглед. През последните няколко дни неведнъж го бе виждала насочен към себе си. Художникът бе уловил чувството за сила — това тлеещо чувство за сила, което определено имаше и в Ноа. В излишък.

Когато Ноа се върна в стаята с чертежите, решителността му още веднъж се поколеба, като видя отпуснатите й рамене. Необичайни обстоятелства, напомни си той. Със сигурност не за пръв път използваше някого, за да постигне целта си. Но това бе първият път, когато се чувстваше толкова отвратително.

Седна на дивана и разстла чертежите върху масичката.

— Надявам се, че не те е страх от мишки. Някои жени се плашат от тях. Сигурно трябваше да те попитам още вчера.

— Мишки ли? — повтори тя.

— Мишки. Нали знаеш, такива едни малки бели пухкави създанийца, които тичат на свобода из цялата къща.

Сара го погледна.

— Ти си ги пуснал, нали?

— Виноват — ухили се Ноа.

— Но защо?

— За отклоняване на вниманието — обясни той. — Всъщност, един от тези малки симпатяги ще включи алармата вместо нас.

— Ти искаш алармата да се включи?! — Сара знаеше, че Ноа обича риска, но чак дотам бе нелепо.

— Помещението е прекалено добре охранявано, така че няма да можем да влезем и излезем, без да задействаме датчиците на пода или фотоелектричните лъчи.

— Знам, че си специалист по такива неща — призна тя колебливо, — но след като знаеш къде са ключовете, защо да не можем просто да изключим алармата?

— Защото ключът вече не е в сейфа — съобщи й той. — Последния път, когато проверих, го нямаше.

— Знаех си, че ще отвориш този сейф — измърмори тя. — Кажи ми, не намери ли случайно там скрити скъпоценности?