Джоан Рос - В клопка

За щастие Дениъл Герит отиваше на първия етаж, така че й спести необходимостта да се качи в някой от страшните асансьори. Но като видя дебелите черни букви на вратата, в която той влезе, сърцето й спря. Какво по дяволите можеше да прави партньорът на Ноа във ФБР?

Имаше само един възможен отговор и той съвсем не бе приятен. Дан очевидно работеше с властите за залавянето на Ноа. Тя изтича обратно и припряно грабна кутията от колата.

— Съжалявам — заяви твърдо продавачката, — но не можете да върнете роклята срещу пари в брой. — Посочи към табелата с красиво изписани златни букви. — Продадена стока не се приема обратно.

— Но аз не съм я носила!

— Съжалявам, скъпа, но такива са ни правилата. Можете да смените роклята срещу друга на същата цена.

— Но на мен ми трябват парите — обясни Сара. — Случи се нещо непредвидено.

Зелените очи на жената изразяваха съчувствие, но тя остана непреклонна.

— Ако зависеше от мен, на секундата бих приела роклята обратно. Но аз съм само управител.

Сара разбра, че само си губи времето, взе кутията под мишница и излезе.

Пет минути по-късно вече бе в банката и закриваше и кредитната си сметка, и спестовния си влог, благодарна, че безразличният служител не възразява. Не че лишаваше банката от кой знае какъв капитал, реши тя, докато караше през града. Имаше да се отбие на още едно място.

Когато най-после се върна вкъщи, Ноа я чакаше с посивяло лице и безумен поглед.

— Къде по дяволите беше? — попита той в момента, в който Сара влезе в стаята. Пръстите му се забиха в рамото й.

— Отидох да си купя рокля — започна да обяснява тя.

— Рокля?! — прекъсна я Ноа. — Рискувала си главата си заради някаква си рокля? — Гледаше я невярващо.

— За приема — отговори Сара, сякаш това обясняваше всичко.

Той я пусна и прекара треперещите си пръсти през вече разрошената си коса.

— Не разбираш ли, че полудях? Имаш ли представа какво ми мина през ума? Не можа ли поне една бележка да ми оставиш?

— Не очаквах, че толкова ще се забавя — обясни тя. — Случи се нещо, Ноа.

Ноа скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към нея.

— Гледай да е хубаво — предупреди я той.

Сара бръкна в чантата си, извади един плик и му го подаде. Не помнеше някога да го е виждала толкова ядосан. Дори и тази сутрин. В тежките му очи нямаше никаква топла искрица.

— За мен ли е? — попита той рязко.

Сара кимна. Думите й бяха изневерили.

Ноа отвори плика и погледна тънкия свитък банкноти и самолетни билети. — За Бразилия? — попита той намръщено.

— Това е всичко, което имам — обясни тя. — Но ще трябва да стигне. Ти трябва да се махнеш оттук, Ноа. Още сега. Тази вечер.

— Защо?

— Защото ФБР знае всичко. Ако утре се опиташ да откраднеш короната, ще те арестуват.

Изражението му остана неразгадаемо. Той прелисти билетите.

— Тук има два билета.

Сара се бе запътила към спалнята.

— Аз идвам с теб. — В следващия момент вече изхвърляше дрехите от гардероба си. Ноа седна на ръба на леглото и мълчаливо започна да наблюдава трескавата й дейност. — Ноа, трябва да отидеш в хотела и да си събереш багажа — сгълча го тя. — Самолетът ни е след два часа. Летим до Лос Анджелис, оттам до Маями. Утре сутринта ще бъдем в Рио.

Изсипа чекмеджето с бельото върху спалнята и клекна да измъкне куфара изпод леглото, но нещо привлече вниманието й. Ноа безмълвно се тресеше.

— Ноа? Добре ли си?

Тя коленичи на пода и опря ръце на бедрата си. Бе очаквала, че той ще се разочарова, но никога не бе допускала, че може чак да се разплаче заради загубата на короната. Вторачи се в него, потресена от едрите сълзи, които се търкаляха по бузите му.

— Ох, Сара — успя да произнесе той и я придърпа в прегръдките си, — ти си най-чудесната жена, която някога съм срещал. — Тялото му се разтресе срещу нейното.

Сара отметна назад глава.

— Ноа — попита колебливо — смееш ли се?

Ноа нищо не можеше да направи. Облекчението, че е жива и здрава бе толкова силно, че той не успяваше да сдържи смеха си.

— Извинявай. — Изтри стичащите се свободно сълзи. — Но си бях изкарал ума заради теб, а ти през това време си изхарчвала всичките си пари, за да ме спасиш.

Сара се изправи със сериозно изражение.

— Никак не е смешно, Ноа. Дан те е предал! Видях го. Той играе двойна игра.

Ноа пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си.

— И затова ти си готова да зарежеш работата си, семейството си, студентите, университета, и да избягаш в Бразилия?