Джоан Рос - В клопка

Тя стана сковано и облече белия си халат. Докато Ноа дойде в кухнята, кафето бе готово.

— Много хубаво мирише — похвали я той, сякаш напрегнатата сцена в спалнята никога не се бе случвала. Започна да си закопчава ризата и Сара с мъка откъсна очи от капчиците вода, блестящи в тъмните косми по гърдите му.

— Сипи си — покани го тя. — Искам да си измия зъбите и да взема душ.

— Върви, ще приготвя закуската — предложи той.

— Не закусвам.

— Наистина ли? Аз пък помислих, че само така каза на Бренд, за да се измъкнеш след ездата.

— Никога не ям преди обед.

— Ще трябва да се потрудим да променим това — отбеляза той добродушно. — Не ти ли е казвала майка ти, че закуската е най-важното ядене през деня?

Сара вдигна глава.

— Ноа, ще сключа с теб един договор. Няма да се опитвам да те променям, ако ти си съгласен да ме оставиш да си живея живота, както ми харесва.

Той сви рамене:

— Както кажеш.

Сара го погледна подозрително, ала усмивката му бе съвсем невинна. Въпреки всичко й се стори, че много лесно се съгласи. Тя излезе от кухнята, чудейки се коя ще е следващата изненада, която Ноа ще извади от торбата си с фокуси.

Когато се върна, той се бе разположил на масата пред чиния с огромно количество палачинки и четеше някакви листове. Усмихна й се приветливо.

— Тази рокля ми харесва. С нея приличаш на пролетен полъх.

Сара отвърна на усмивката, зарадвана от реакцията му. Всъщност бе облякла роклята на цветя заради него.

— Благодаря ти, макар че пролетта отдавна мина. Днес се очаква да бъде над трийсет градуса.

— Какво ще кажеш да напълним ваната с лед и да не излизаме от апартамента? — предложи Ноа с приятелска усмивка.

Сара си сипа кафе и допълни чашата му.

— Би било добре, но мислех, че днес имаш работа.

Той плъзна ръка по бедрото й.

— Имам. Но винаги мога да намеря време и за нещо друго.

Докосването му бе наелектризиращо и Сара едва не изтърва чашата си.

— Работата ти в къщата на Малкълм ли е? — попита, за да не се поддаде на болезненото удоволствие.

Ноа въздъхна и отново насочи вниманието си към документите.

— Аха. Ето, тук е твоето ателие, тук е кабинетът на Бренд, а тук е складът, в който е прибрал короната.

— Тя вече у него ли е?

Ноа кимна:

— Пристигна снощи.

Сара го зяпна.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — отвърна той загадъчно. — И така, доколкото виждам, единственият начин да се влезе в помещението е през тръбите на вентилационната инсталация. — Пръстът му проследи пътя. — Те имат изход на тавана на кабинета на Бренд. Точно тази тръба минава през цялата къща и стига чак до подземието.

Сара седна до него и замислено се вгледа в чертежа. Вдигна очи към широките му рамене.

— Аз не съм специалист, но тези тръби не може да са толкова широки. Как ще успееш да се пъхнеш в тях?

Мълчанието, с което й отговори, прозвуча зловещо. Небето навън бе ясно, безкрайно синьо, но Сара имаше чувството, че внезапно е надвиснал градоносен облак.

— Няма да го направя — заяви тя твърдо.

Той хвана ръцете й, за да не я пусне да избяга.

— Сара, това е единственият начин.

Тя поклати глава и косата й се люшна между тях.

— Ноа, не можеш да искаш от мен такова нещо. Аз не мога да вляза дори в асансьор! Никога не бих могла да пропълзя през този лабиринт от тръби. — Сините й очи го молеха.

Пръстите му се свиха около леденостудените й ръце.

— Разчитам на теб.

Сара го погледна, потресена от настойчивото му изражение. Внезапно всички парчета от мозайката си дойдоха на мястото. Очите й се разшириха.

— Значи заради това беше всичко снощи, нали? — Яростно се задърпа. — Мислеше си, че като ме прелъстиш, ще ме убедиш да се съглася с безумните ти планове?

Ноа стисна зъби.

— Глупости!

— Глупости ли? — кипна тя. — Много те бива, Ноа. Не мога да ти го отрека. Но въпреки това няма да стане.

Ноа не можеше да повярва, че тя може така погрешно да тълкува случилото се снощи между тях. Стисна още по-здраво ръцете й, но Сара ахна от болка и той я пусна. Тя издърпа ръцете си и се изправи.

— Това, което се случи снощи, няма нищо общо с тази работа — настоя той.

— Така ли? — Сара разтърка пръстите си и го погледна скептично.

Ноа прокара ръка през косата си.

— Разбира се. — Изражението му стана смутено и объркано. — Седни, Сара. Да обсъдим нещата разумно.

Сара не отстъпи:

— Няма да се доближа до теб. Вече едва не ми счупи пръстите. Откъде да знам, че сега няма да ме набиеш?