Джоан Рос - В клопка

— Вечер не се лови риба — обясни Ноа търпеливо. — Освен това, честно казано, мразя риболова. Много е досадно. В него няма достатъчно предизвикателство.

А Ноа бе човек, който не може да живее без предизвикателството, помисли Сара тъжно. Той никога нямаше да се промени.

— Значи няма да се откажеш?

В очите му се четеше извинение.

— Не мога, Сара. Дори и заради теб.

Е, това беше. Сара се изправи и краката на фотьойла изстъргаха по пода.

— Мисля да си лягам — съобщи тя сковано.

— Да разбирам ли, че се отказваш от кафето?

Трябваше да събере всичката си воля, за да посрещне странно разочарования му поглед.

— Разбирай, че се отказвам от всичко.

Ноа стисна устни, но само кимна и не каза нищо. След като Сара излезе, той ядосано сви юмруци. Нищо, свързано с този обир, не вървеше по план, и положението сякаш можеше само още повече да се влоши.

За да успее, имаше нужда от помощта на Сара. Нямаше друг начин, хиляди пъти бе обмислял всички възможности. И макар на думи да се бе съгласила, Ноа знаеше, че ще трябва да проведе страшна битка с нея, когато тя разбере какво всъщност ще трябва да направи.

„Просто ще я убедя по-тактично“, каза си той. „Тя ще се навие. След известно време.“

До късно през нощта Ноа си повтаряше, че рано или късно Сара ще капитулира. Но колкото и да се мъчеше, не успяваше да повярва в собствените си успокояващи думи.

Когато няколко часа по-късно влезе в спалнята, Сара още бе будна. Оказа се, че е невъзможно да заспи, защото мислите й продължаваха да кръжат отново и отново около събитията от последните няколко дни.

— Какво искаш? — попита тя и се надигна на лакти да го погледне.

През една пролука между завесите се процеждаше лунна светлина и осветяваше лицето на Ноа. Изглежда уморен, помисли Сара. Измъчен. И определено напрегнат.

— Да поспя — отговори той и започна да разкопчава ризата си.

— Е, със сигурност няма да спиш тук. Иди в стаята на Кевин.

— Опитах. Трябва да съм акробат, за да се събера в това легълце на колела, в което сте напъхали детето.

Смъкна ризата и я хвърли небрежно на най-близкия стол. Когато пръстите му посегнаха към колана, Сара изпита смущаващ прилив на желание. Извърна се.

— Не съм променила мнението си. — Не бе сигурна на Ноа ли напомня това, или на себе си.

— Не се безпокой — увери я той саркастично. — Прекалено съм уморен, за да направя каквото и да е, дори да исках. Освен това, каквато си настръхнала, това би било все едно да правя, любов с таралеж.

— Благодаря за комплимента — измърмори тя във възглавницата си.

Чу как катарамата на колана изтрака върху пода.

— Само отбелязвам факта — съобщи той и отметна одеялото. Сара усети върху гърба си студеният полъх от вентилатора. — Отмести се, заела си цялото легло.

Дългите му крака се опряха в нейните и тя нямаше нужда от втора покана. Припълзя до самия край на леглото и се хвана здраво за ръба му. Затаи дъх в очакване Ноа да я докосне, но малко по-късно чу равномерното му дишане и разбра, че е заспал. Не знаеше дали да се успокои или да се обиди.

Резкият звън на телефона раздра предутринния здрач. Сара напипа в тъмното слушалката.

— Ало?

— Госпожица Медисън?

— Да. Кой се обажда?

— Извинявайте, че ви събудих, но е много важно да говоря с Ноа.

Ноа беше буден, бе седнал до нея в леглото и я наблюдаваше безизразно.

— За теб е — каза Сара и му подаде слушалката. Запали лампата на нощното шкафче.

Докато слушаше, очите му светнаха доволно.

— Добре свършена работа, Джо. Благодаря, че толкова бързо си се справил. Знам, че госпожица Медисън ще се успокои. — Усмихна й се окуражително. — Да, разбира се — съгласи се той, отново насочил вниманието си към гласа отсреща. — Много поздрави на Елън.

Върна слушалката на Сара.

— Съжалявам, че телефонът те събуди. — Загаси лампата и се опъна в своята половина на леглото с гръб към нея.

— Хей, един момент — възмути се Сара. — От какво ще се успокоя?

— Сутринта ще ти кажа — смутолеви Ноа и придърпа чаршафа до брадичката си. — Сега да спим.

Тя нетърпеливо отметна чаршафа и твърде късно откри, че Ноа е съвсем гол.

Той спокойно я наблюдаваше през рамо.

— Промени ли си мнението? — попита любезно.

Сара не отместваше поглед от лицето му.

— Искам да знам защо ще се успокоя.

Ноа с въздишка се надигна и се облегна на таблата на леглото.

— Твоят Мане вече не е в галерия „Хъдзън“.

През нея се разля чувство на облекчение, примесено с уплаха: